Ричард Форд - Разбитата корона

Килгар прокле под нос.

— Няма ли някакъв начин да променим решението им?

— Да, има. Те искат човешка жертва заради смъртта на онзи мъж там. — Посочи към покрития труп.

— Какво искат?

— Така казаха — сви рамене Нобул.

— Не можем, мамка му!

— И аз така си помислих. Те ще си тръгнат, щом се сбогуват с мъртвия. Предполагам, че няма проблем да издигнем клада?

Килгар кимна, макар че не изглеждаше сигурен.

— Това е най-малкото, което можем да направим. Погрижи се.

Най-малкото, което могат да направят.

Наистина ли? Тогава какво още можеха да направят?

Не, едва ли. Жертвоприношението беше прекалено. Не че Нобул би имал нещо против. Сещаше се за един конкретен кандидат, когото би предложил с радост, но нямаше начин.

Дали?

Момчетата натрупаха клада от факли; в склада имаха много дърва. После отстъпиха назад и загледаха ритуала на затани, които ръмжаха на непознатия си език, ревяха страховито и деряха плътта си с нокти. След това Регулус взе факла и запали кладата. Воините мълчаха и се взираха в небето.

Нобул нямаше представа какво си мислят, че има там горе, но явно беше важно за тях. Осъзна, че се възхищава на затани — на тяхното благородство, на лоялността им. Те биха се сражавали за братята си до смърт, а това рядко се срещаше.

След няколко дни той щеше да е на върха на стената и щеше да гледа как диваците прииждат да разрушат града. Колко от другарите му биха дали живота си, за да го спасят? Тези затани знаеха какво е кураж, знаеха какво е братство. Лудост беше да ги пуснат да си отидат, когато можеха да се бият на тяхна страна.

Докато огънят пламтеше в двора на казармата, Нобул тръгна към килиите. Съвсем бяха забравили за затворника там и когато завъртя ключа и отвори вратата, почти очакваше да не го завари вътре.

— О, Нобул — каза Фридрик с усмивка. — Отдавна не сме се виждали. Липсваше ми.

Нобул отключи оковите, които го задържаха за стената.

— Къде отиваме? — попита Фридрик. Звучеше радостен, сякаш щяха да обиколят пазара. — Не мисля, че съм в най-добрия си вид. Дано не е нещо важно.

Фридрик потрепна, когато Нобул го сграбчи и го повлече навън.

— Нали знаеш, че предложението ми е още в сила — каза той. — Пусни ме и ще получиш каквото искаш. — Нобул не отговори и Фридрик доби престорено сериозен вид. — Виж, наистина съжалявам за твоето момче, наистина. Ако можех да ти го върна, щях. Но все трябва да искаш още нещо.

Нобул спря в коридора.

Фридрик изобщо не съжаляваше. Той не съжаляваше за нищо.

Нобул го погледна в очите.

— Кажи ми къде е Гилдията, къде са партньорите ти и ще живееш.

Фридрик отвърна на погледа му. Явно се опитваше да запази печалното изражение, но смръщването се превърна в усмивка, а после и в смях.

— Това няма да стане — каза Фридрик. — Но ще ти кажа какво ще стане — ако не ме изведеш оттук, ще свършиш отново с торба на главата. И този път ще е още по-зле. Тогава ти дадохме шанс да се биеш. Следващия път ще нахраниш животните, мръвка по мръвка.

— Ти ще си пръв — каза Нобул, преди да го повлече по стълбите и на двора.

Огънят на погребалната клада се беше издигнал високо, почти на нивото на покрива на казармите. Затани още го гледаха мълчаливо, а Килгар и момчетата стояха встрани.

Нобул спря за миг и се вгледа в пламъците. Усети, че Фридрик го дърпа и пита какво става, но не му обърна внимание. Това беше. Тук щеше да се промени всичко. Тук той щеше да се лиши и от последната капка човечност.

Това е най-подходящото място за онова, което смяташ да сториш. Човечността е бреме за слабите.

Фридрик се бореше, докато Нобул го влачеше през двора. Вероятно се страхуваше от пламъците или се досещаше какво го очаква.

— Чакай — извика той. — Чакай, мамка му.

Нобул го запрати на земята пред затани.

— Ето ви проклетата жертва. Ще получите останалото при първа възможност.

Регулус кимна в благодарност, а Нобул отстъпи назад, далеч от яростните воини, които вече обграждаха Фридрик.

— Какво става? — извика Килгар.

Нобул вдигна ръка и избута сержанта назад.

— Взех решение. Те ще получат своето жертвоприношение. Опитай се да ги спреш, ако искаш.

Килгар само се взираше в тях, но не направи опит да се намеси.

Фридрик беше на колене и се взираше в огромните убийци. Цялата му арогантност, цялата самоувереност бяха изчезнали.

— Нобул — изкрещя той, гласът му пресекна от страх. — Промених си решението. Ще говоря. Става ли? Ти победи, мамка му, кажи им да се махнат.