Ричард Форд - Разбитата корона

Мерик поклати глава.

— Да се реваншираш? Какво ще направиш, ще ми върнеш детството?

— Не — каза Таник. Силата и властността се бяха завърнали в гласа му. Мигът на печал беше отминал. — Давам ти възможност да се присъединиш към мен. В Драконовата стража има място за теб. Място до мен, ако го искаш.

— Място до теб? И какво в тази забравена от Арлор страна те кара да мислиш, че искам да застана до теб?

Таник поклати глава.

— Разбирам какво чувстваш към мен. Разбирам, че между нас трябва да се изградят много мостове. Но аз се опитвам.

Мерик гледаше баща си. Той наистина се опитваше. Сигурно му бе коствало много дори да дойде да го види. Това ли беше неговият начин да се извини за стореното? Трябваше ли Мерик да отхвърли този шанс за помирение просто така?

— Ще си помисля — каза той.

— Добре. Само за това те моля. Аз ще… се гордея, ако бъдеш до мен.

След това лорд-маршалът се обърна и го остави сам.

Мерик се взира дълго след баща си, просто стоеше насред стаята и мислеше за случилото се току-що. Когато вярваше, че баща му е мъртъв, беше готов на всичко, само за да го види отново, да може да застане до него, да чуе, че Таник Райдър се гордее с него.

Сега, когато това се случи, се питаше дали изобщо има значение.

През последните дни беше преминал през истински ад и едва не умря. А сега баща му благоволяваше да го посети и да му предложи място в Драконовата стража, да го нарича свой другар. Това не беше същото като да го смята за свой син. Но какво друго бе очаквал? Таник Райдър никога не се поддаваше на чувствата си, дори преди да изостави семейството си. Те никога нямаше да се прегърнат топло, никога нямаше да говорят цяла нощ и да пият вино.

Мерик навлече ризата и обу ботушите си. Когато отвори вратата на стаята, усети вечерния студ. Вдиша го, доволен, че е жив. Черната сянка на смъртта още играеше в ума му, но той опитваше да я прогонва. Нямаше смисъл от самосъжаления. Господарят на Враните докопва всекиго рано или късно, без значение дали се страхуваш от него, или не.

Каира беше там, където знаеше, че ще я намери, и лъскаше бронята си. Мечът и брусът лежаха до нея в очакване на вниманието ѝ. Мерик изчака малко, преди да каже нещо. При последния им разговор тя хубаво го напердаши. Със сигурност сега щеше да е по-благоразположена към него, след като беше спасил кралицата, нали?

— Там ли ще стърчиш цял ден? — попита тя, без да вдига поглед от нагръдника.

— Не възнамерявах — отвърна Мерик и седна срещу нея.

Погледа я още малко, чудеше се дали ще му каже още нещо, дали ще спомене храбростта му. Мълчанието се проточи.

— Как е кралицата? — попита той накрая.

— Добре е — отвърна Каира и продължи да лъска бронята. — Малко изплашена, естествено, но невредима. — Още една пауза, докато тя търкаше енергично едно петънце на бронята. — Ти се справи добре.

Нима чудесата продължават? Похвала от ледената девица. Хвала на Арлор и на всичките му брадати жреци.

— Само си изпълних дъл…

— Недей — рече Каира, без да вдига поглед. — Не започвай да говориш за дълг сега. И двамата знаем, че той няма нищо общо.

Мерик започваше да се дразни. Той беше спасил проклетата кралица, със сигурност заслужаваше малко уважение за това. Нали?

— Така ли? — Раната му засмъдя, докато гневът му нарастваше. — А с какво има общо тогава? Не търча наоколо и не се нанизвам на шибани мечове само за забавление.

— Ти ми кажи. Какво беше това, възможност да покажеш, че не си страхливец или просто нямаше избор?

— Майната ти! — рече Мерик, изправи се и се обърна да излезе. Спря, защото чу, че тя се смее.

— Какво се случи с прословутото райдърско чувство за хумор? — попита тя с усмивка. — Да не би внезапно да си започнал да се приемаш на сериозно?

— Ами така се случва, като те пронижат в гърдите — каза той и пак седна на стола. — А ти кога стана такава шегаджийка?

— Може би съм се научила от някой майстор. — Погледна го лукаво.

— Както и да е. Дойдох само да ти кажа, че баща ми ме посети.

— Наистина ли? И какво, загърби ли миналото?

Мерик поклати глава.

— Още не. Той иска да се присъединя към него. Към Драконовата стража.

— А ти не знаеш дали трябва да го направиш?

За такава каменностудена жена без чувство за хумор, Каира беше станала доста прозорлива.

— Според теб какво трябва да направя?

Каира се засмя и продължи да лъска бронята.

— Мисля, че трябва да последваш сърцето си, Мерик. Какво друго можеш да направиш?