Ричард Форд - Разбитата корона

— Мога да остана с теб и Гарет. Мога да остана в Стражата. Мисля, че вече доказах способностите си.

— Да, така е, но това ли искаш наистина? Тук вече няма какво да доказваш, но вероятно при баща ти…

— Нямам нужда да доказвам нищо пред него — отвърна Мерик.

Наистина ли? Нямаш ли нужда да му докажеш, че си боец, воин, който заслужава да носи името Райдър?

— Всички трябва да се доказваме, всеки ден — каза Каира. — Трудното е да избереш в какво или пред кого искаш да се докажеш.

Този разговор започваше да става твърде задълбочен, но тя вероятно беше права. Дали си струваше да се доказва пред Таник Райдър? Ще успее ли да го накара да се гордее с него? И наистина ли го искаше?

Изправи се.

— Благодаря ти. Ще ида да… излъскам нещо.

Каира му кимна и продължи работата си.

Докато вървеше през казармите, ръката му посегна към раната на гърдите. Това ли беше доказателството за смелостта му, от което се нуждаеше? Или беше просто напомняне, че не е чак толкова добър с меча, колкото му се искаше?

На кого му пукаше? Той беше Мерик Райдър — не дължеше нищо на никого. Беше си свършил работата, беше спасил проклетата кралица. Нима някой можеше да очаква нещо повече от него? Нима можеше да даде нещо повече?

Предположи, че вероятно скоро ще разбере.

Петимата седяха около огъня и гледаха пламъците, слушаха как пукат дървата в огнището. Никой не знаеше какво да прави. Вече нямаше кой да дава заповеди, затова само седяха и чакаха.

Трябва да бягаш, а не да чакаш. Трябва да бягаш и да не се обръщаш назад. Насили късмета си за сто живота напред, а още нямаш тринадесет зими.

Раг обаче не избяга.

— Дали ще ни убият? — попита тихо Шърл, изричайки мислите им.

Раг поклати глава.

— Не ставай глупав. Ако Бастиян искаше да ни убие, вече щяхме да сме мъртви.

Това сякаш успокои малко Шърл и Раг видя, че Ярик поглежда леко облекчен Есен. Разбира се, тя нямаше представа дали е истина. Може би Бастиян ги беше оставил да се варят в собствения си страх, може би искаше ужасът им да стигне до точката на кипене, преди да ги убие. Нямаше представа дали ще умрат тази нощ. Нямаше смисъл обаче да споделя тези опасения. Момчетата бяха вече в дупка — защо да ги закопава още повече.

Озърна се към Харкас, който седеше, а не стоеше прав както винаги и беше почти невидим в сенките. Тя усещаше, че я наблюдава, взира се от тъмното, не откъсва очи от нея.

Той знае. Той се е досетил кой е предал Фридрик и когато Бастиян дойде да ни убие, ще използва това, за да откупи живота си.

Но дали наистина знаеше? Ако знаеше, защо не беше казал нищо, когато прерязаха гърлото на Палиен? Защо не го каза на Бастиян тогава?

Раг се облегна в стола си, опитваше се да излезе от полезрението му. Сигурно никога нямаше да узнае; Харкас не беше от приказливите. Каквито и да бяха намеренията му, тя за всеки случай държеше вратата под око. При първия признак на опасност, щеше да излети през нея.

Не, няма да го направиш, нали? Дори да имаш шанс, ти няма да идеш никъде?

След като кръвта на Палиен изтече от раната в гърлото му, те оставиха тялото му на земята и сигурно още лежеше там. Раг нямаше да се учуди, ако Бастиян просто се беше отървал и от тях, но той не го направи. Само им каза да се омитат.

И сега бяха тук, без да имат къде да идат. Седяха в кръчмата и чакаха боговете знаят какво, докато купчината с дърва бавно се смаляваше.

Раг нямаше представа колко дълго ще продължи това. Шърл постоянно клюмаше и се бореше със съня. Есен се беше увил с одеяло, когато нощният студ се промъкна в кръчмата и изпълни сенките.

Никой от тях не чу кога влязоха хората на Бастиян.

Същите слаби копелета, които бяха убили Палиен, влязоха в кръчмата тихо и застанаха в сенките, спотаиха се като таласъми, които дебнат, за да посегнат от тъмното и да сграбчат жертвата си. Когато Раг ги видя, очите ѝ се разшириха от страх. Другите момчета не ги забелязаха, докато вратата не се отвори широко, удари се в стената и влезе самият Бастиян.

Раг се взираше в лицето му. В изпитите като на мъртвец черти. Самият Господар на Враните, дошъл от ада да ги отведе.

Бастиян само стоеше, а петимата се взираха в него, не знаеха какво да сторят. Щеше да е много глупаво да заговорят — никой не смееше да заговаря Бастиян.

— Мислех си — каза той накрая, сякаш продължаваше прекъснат преди миг разговор. — Просто ми хрумна да ви очистя всичките. Не сте най-читавата банда в Гилдията все пак, но пък Фридрик ви държеше заради нещо: вероятно заради верността ви. Верността струва доста в тези трудни времена. Вие позволихте да го заловят, но стана заради Палиен, затова не мога да ви виня.