Ричард Форд - Разбитата корона

Тогава погледна право към Раг, очите му се забиваха като житоядци в плътта ѝ. После ѝ се усмихна леко. Усмивката изглеждаше странно на жестоко му лице и кожата на Раг настръхна.

— А за Фридрик… — продължи той, огънят танцуваше по острите му черти и му придаваше демоничен вид. — Изглежда е бил екзекутиран. Затова няма да го видим отново. Така че аз трябва да поема всичките му дела. Поразпитах и като че ли никой не възразява. Предполагам вие също? — Раг не помръдна, но видя, че Шърл, Ярик и Есен клатят глави в тъмното. — Добре. Значи можем да продължим.

Един от хората му в сенките издърпа стол напред, Бастиян седна на него, кръстоса крака и изпъна черния си жакет.

— Идва война.

Бастиян остави тези думи да увиснат във въздуха.

— Ние… ние знаем, господин Бастиян — каза Шърл.

Типично за Шърл — не можеше да си държи проклетата уста затворена.

— Вероятно сте се питали какъв ще е вашият принос в тази война — каза Бастиян.

Шърл се озърна към другите момчета.

— Ами… не.

— Не — рече мрачно Бастиян. — Разбира се, че не сте. По-скоро сте се питали как да избегнете битките и да оцелеете, когато хуртите почукат на вратата. — Момчетата кимнаха. — Е, аз ще ви кажа. Гилдията ви прави предложение. Предложение, което ще ви позволи да преживеете тази лайняна ситуация. Очевидно през идните дни ще трябва да се свършат някои неща, но аз не бих възложил важни дела на безполезни смотаняци като вас. Обаче ще ми трябват възможно най-много хора, затова бъдете готови. Ще изпратя вест, когато му дойде времето, затова не се отдалечавайте.

Изрече последните думи така, сякаш говореше на идиоти.

— Няма, господин Бастиян — казаха Шърл, Есен и Ярик в един глас.

— Добре. — Бастиян се изправи и хората му веднага тръгнаха към вратата. — А ти — посочи той Раг. — Изпрати ме.

Да го изпратя? Не знае ли къде е проклетата врата?

Тя стана и тръгна до него. Вероятно това беше. Вероятно тя щеше да го отнесе. Нейното гърло щяха да разпорят за назидание на другите момчета. Но когато излязоха в малкото преддверие, Бастиян спря до нея и сложи ръка на рамото ѝ.

— Знам, че останалите нямат много мозък. Затова ще разчитам на теб да ги държиш заедно.

— Да, господин Бастиян — рече тя, без да се замисли, благодарна, че няма да я убие.

— Скоро ще имаш възможност да се докажеш. Фридрик винаги се обграждаше с шибани идиоти — така му харесваше. Беше арогантен, мислеше си, че е недосегаем, че репутацията му ще го пази, но явно е сбъркал. Все пак той смяташе, че ти си различна. — Посочи към мъжете около себе си. — Както виждаш, аз не се обграждам с идиоти. А след тази история с Палиен започвам да разбирам какво е видял Фридрик в теб. Ти си умна. В теб има потенциал, момиче. Можеш да стигнеш далеч.

— Да, господин Бастиян — повтори тя. — Благодаря ви.

Едва се сдържа да не добави „сър“. Все пак не искаше да я помисли за подмазвачка.

Бастиян кимна и последва хората си на улицата. Последният затвори вратата след себе си и спря нощния студ. Раг стоеше там и мислеше.

Можела да стигне далеч?

Какво означаваше това, по дяволите? Дали я гласеше за големи неща?

Би трябвало да скача от радост, а се чувстваше гадно. Като че ли щом излезеше от едно изпитание, веднага скачаше в друго. Той току-що я направи водач на бандата. Току-що я повиши. И за целта се наложи само да излъже няколко пъти и да се погрижи да убият неколцина души.

Раг дори не знаеше как точно се чувства. Определено не изпитваше вина. Празнотата отвътре при мисълта, че беше виновна за смъртта на мнозина, малко я изплаши.

Вече нищо не можеш да направиш, нали? Просто си гледай интереса — изиграй ръката, която ти се е паднала.

Извърна глава към кръчмата и спря. Харкас стоеше пред нея. Бяха само двамата, сами в задната стаичка. Тя вдигна глава и се опита да му се усмихне като преди няколко дни. Този път не ѝ се получи.

— Наблюдавам те — каза той.

Не го беше чувала да продумва. Гласът му звучеше твърде нормален за такъв здравеняк.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, преструваше се на невинна, макар че вече нямаше смисъл.

— Никой друг не го вижда — каза той. — Но аз го виждам. Те са твърде заети да говорят, твърде заети са да се взират в мислите и думите си. Но аз стоя там тихо и кротко и слушам. Наблюдавам.

— Браво на теб — рече Раг, вече я изпълваше паника. Вратата беше точно зад нея. Дали да не избяга? Но нямаше да стигне далеч, преди да я докопа.

— Разбрах, че ще донесеш неприятности, още когато се появи. Не знам какво си мислеше Фридрик, но вече е твърде късно.