Ричард Форд - Разбитата корона

Изненадващо, Дренан кимна в съгласие.

— Добре. Макар че много от тях вече напуснаха града. Повечето новопостъпили са от богати семейства; когато разбраха, че градът е в опасност, близките им направиха всичко възможно да приберат децата си у дома.

— Тогава направи каквото трябва, Дренан — скастри го Червената вещица. — Ти си способен човек, сигурна съм, че ще се справиш.

— Да, ще се справя, стига да разполагам с всички налични чираци. — Озърна се към Уейлиън, който не можеше да откъсне поглед от побелялото му око. — Да се заема ли и с твоя?

Гелредида се усмихна леко, сякаш Дренан беше казал несполучлива шега.

— Опасявам се, че ще имам постоянна нужда от услугите на мастър Грим. Той не е от най-надарените ученици, така че едва ли ще ти липсва.

— Не бил от най-надарените, значи? — попита Дренан и пак погледна към Уейлиън. — Всички видяхме какво стори с маршал Ференц. Още чистят пода на Залата на Огнището.

— Случайност — каза Гелредида, сякаш говореха за дребна злополука. — Грим проникна случайно през Воала. Случва се. — Дренан отвори уста да заговори, но тя пак вдигна пръст. Архигосподарят се сви като тероризиран съпруг. — Ако това е всичко, сигурна съм, че си имате много работа.

Архигосподарите мълчаха и Уейлиън започна да се чуди колко голяма всъщност е властта на господарката му върху тях. Едва потисна усмивката си, когато тримата мъже се изнизаха от библиотеката, сякаш освободени след края на урока.

— Какво искате да правя аз, магистра? — попита той, когато най-сетне останаха сами.

Тя го погледна и се усмихна. Имаше почти майчинско изражение. Уейлиън не знаеше дали да се успокои, или да се плаши.

— Почини си. През идните дни ще има много работа и може да не ти остава време за сън. — После излезе.

Уейлиън огледа огромната библиотека. Чудеше се дали някъде няма скрита книга, която би могъл да използва; книга, в която да открие тайната, с която ще победят Амон Туга. За миг се запита дали да не потърси, за да се превърне в герой, за да обърне сам-самичък прилива.

Какво си въобразяваш, Грим? Не помниш ли какво ти каза тя за планините и реките? И за цветята? Ти определено си от цветята. Може би си дори проклет бурен. Най-добре я послушай — и си почини.

Обърна се да излезе през големите врати, но спря. Нещо в периферното му зрение привлече вниманието му. Тръгна към огромния прозорец с витраж. През едно неоцветено стъкло се виждаше далеч на север.

По целия хоризонт се стелеше черна плащеница от дим.

Сякаш целият свят гореше.

Дворцовите градини на Скайхелм бяха пусти, там бяха само Джанеса, Каира и жрецът. Никой друг не пожела да присъства, но Джанеса нямаше против. Нямаше нужда от никого и се съмняваше, че и за него щеше да има значение.

Одака Дуур лежеше в земята, тялото му беше увито с коприна. Бащата на убийците най-сетне беше успял да я нарани, макар и не както бе възнамерявал. Одака загина, за да ѝ даде шанс да избяга.

Нямаше време да проучват какви са погребалните ритуали на Екуун. Затова този им се стори единственият подобаващ начин. Одака беше служил много години на баща ѝ и беше подходящо да бъде погребан според погребалните обичаи на Свободните държави.

Тя реши да е в градините, за да може той да е близо до нея, поне духът му. Кой щеше да я съветва сега? Канцлерът Дуркет? Той едва ли имаше мнение за нещо друго, освен какво да яде на вечеря. Сенешал Роган? Колкото повече научаваше за него Джанеса, толкова по-малко му вярваше.

Докато жрецът на Арлор нареждаше молитвите си, Джанеса се взираше в тялото на Одака. Той беше дал живота си за нея, като много други на арената. Още колко хора щяха да умрат през идните дни? Още колко от тях щяха да загинат заради нея? Тя трябваше да е достойна за тази саможертва, трябваше да е силна.

Със сигурност беше доказала вече силата си, когато взе счупения меч и довърши Господаря на убийците. Дали беше достатъчно?

Определено беше на прав път — двама от враговете ѝ бяха мъртви от нейната ръка. Само преди дни не беше и сънувала подобно нещо, но сега сякаш копнееше да се изправи пред враговете си, ръката ѝ жадуваше да стисне Хелсбайн и да го завърти в истинска битка. След няколко дни може би щеше да има тази възможност.

Докато слушаше думите на жреца, отпусна ръка на корема си. Още колко дълго щеше да успява да скрие, че носи дете? Дали изобщо да го прави? И как щеше да поведе хората си в битка, как щеше да се изложи на опасност, когато в нея растеше живот?