Ричард Форд - Разбитата корона

— Благодаря ви, херцог Логар — отговори Джанеса. — Бяхте ми много полезен.

Пак тишина, докато Таник Райдър не се прокашля.

— Стените на Стийлхейвън са високи, Ваше Величество. Някои казват, че са непревземаеми. Хуртите на Амон Туга са диваци от северните степи; те не притежават умения за обсада на крепостни градове.

Генерал Хоуки поклати глава.

— Не ги подценявай — каза той. — Те опустошиха Туран и ни изненадват на всяка крачка. Те имат магия, имат бойни машини и вожд елхарим.

— Какво ти става? — попита лорд-маршал Райдър. — Говориш, сякаш те е страх от тях. Той е само един мъж, повел тълпа варвари.

Херцог Логар сложи ръка на рамото на Таник.

— Генералът е прав. Ще ми се да не беше, но го видях с очите си. Сами по себе си хуртите не са голямо предизвикателство, но под командването на Амон Туга се превръщат в сериозна сила. Те предугаждаха всяка наша стъпка от Дрелдун. Той ни надхитри във всяка битка.

— Няма да ни надхитри тук — каза Таник.

— Откъде знаеш? — отвърна маршал Фарен, сбърчил чело, лявото му око потрепваше, а юмрукът му в червена рицарска ръкавица удари по масата. — Ти не беше там. Не си го виждал.

Таник Райдър се втренчи в него.

— Видял съм достатъчно.

Джанеса реши, че ѝ е достатъчно. Щом се предполагаше, че са неин съвет, можеше да мине и без това.

— Господа — рече тя и изпита облекчение, когато те замълчаха и я погледнаха. — Разбирам, че вие и воините ви сте преживели много през последните седмици и много е било жертвано за нас. За което сме ви благодарни. Но лорд-маршал Райдър е прав. Трябва да гледаме напред. Трябва да намерим начин да победим Амон Туга и неговата орда, а не да умуваме над миналите поражения.

— Така е, Ваше Величество — каза херцог Логар. — Ще намерим начин.

Джанеса му кимна с благодарност, но в този миг усети внезапен спазъм в корема си. Маршал Фарен заговори, а тя едва чуваше думите му. Озърна се към Каира, която стоеше неподвижно на няколко крачки от нея. Джанеса отчаяно се опитваше да привлече погледа ѝ, но Каира като че ли слушаше внимателно Фарен и не я забеляза.

Залата сякаш заплува, докато болката в корема ѝ нарастваше. Нещо я прониза и тя едва се сдържа да не извика. Не биваше да показва слабост пред тези мъже. Тя беше тяхната кралица и въпреки бойния им опит, се очакваше тя да ги води.

Лорд-маршал Райдър беше заговорил заедно с Фарен. Като че ли двамата спореха за нещо, но Джанеса чуваше само шума в ушите си. Стисна юмруци и ноктите ѝ се забиха в дланите. Нямаше смисъл; не можеше да издържа повече.

— Господа — каза тя и се изправи. Четиримата замлъкнаха и веднага станаха на крака. — Чувствам се… — Още едно пробождане в слабините. — Ще продължим по-късно.

Когато се обърна, Каира беше зад нея, но Джанеса поклати глава, щом тя понечи да ѝ помогне. Излезе от залата, като се бореше с болката на всяка крачка. Каира затвори вратата след нея и Джанеса веднага се облегна на стената, стиснала зъби от агония.

Нямаше никаква представа как ще стигне до покоите си — вървеше по коридорите като в мъгла. Болката беше почти непоносима и тя впрягаше цялата си воля, за да не закрещи.

Щом най-сетне влезе в спалнята си, се свлече на леглото и нещо червено потече по краката ѝ, когато поредното шило на болката я прониза.

— Какво има, Ваше Величество? Да извикам ли лекар?

— Да — изпищя Джанеса, страхът и болката бяха изличили всичките ѝ намерения да запази нероденото си дете в тайна.

Тя вдигна полите си и усети, че кръвта вече тече силно между краката ѝ. Каира хукна да доведе помощ, но когато болката в Джанеса достигна върха си, тя разбра, че е късно.

Каира вдигна лекаря от леглото. Все пак не можаха да сторят нищо, за да спасят детето. Джанеса виеше и се мяташе, а лекарят се опитваше да спре кръвоизлива. Докато той и гувернантката Нордейн я успокояваха, Каира взе малкото, увито в кърпа телце. Беше почти безтегловно и толкова дребно, че се събираше в дланта ѝ.

След като Джанеса се успокои и най-сетне потъна в милостивия сън, Каира помоли Нордейн да вземе малкото телце, сигурна, че тя ще се отнесе почтително с него. Преди лекарят да си тръгне, Каира му напомни нуждата от дискретност. Той не направи опит да спори.

След това Каира остана да пази Джанеса. Тя трябваше да се справи със загубата си, още една битка, която щеше да води сама. Каира се чувстваше безпомощна, защото знаеше, че не може да стори много за момичето, което трябваше да защитава.