Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

— Не си се отказал, нали? — попитах аз.

— Не, разбира се. — Той изправи гръб и се усмихна мрачно. — Но целта ми вече не е да намеря Яйцето. Не, имам нова мисия. Много по-важна.

— И каква е тя?

— Да отмъстя.

Кимнах, прекосих стаята и свалих един от самурайските мечове, окачени на стената. Подадох го на Шото:

— Моля те, приеми този подарък. Може да ти помогне в новата мисия.

Шото взе меча, извади няколко сантиметра от богато украсеното острие от ножницата.

— Масамуне? — възкликна той и се взря в меча.

Кимнах.

— Да. При това е със смъртоносно острие +5.

Шото отново се поклони в знак на благодарност.

— Аригато.

Слязохме мълчаливо с асансьора до хангара. Преди да се качи на кораба си, той се обърна към мен:

— Според теб колко време ще отнеме на Шестиците да преминат през Третата порта?

— Не знам. Надявам се достатъчно дълго, че да ги настигнем.

— Нищо не е приключило, докато дебелата дама не запее, нали?

Кимнах.

— Нищо не е приключило, докато не дойде краят. А той още не е настъпил.

Сетих се по-късно вечерта, няколко часа след като Шото си тръгна.

Седях в командния център на крепостта си, държах Нефритения ключ в ръка и си повтарях текста, изписан върху него: Продължи куеста, като минеш теста.

В другата си ръка държах станиола. Поглеждах ту към ключа, ту към опаковката и отчаяно се опитвах да намеря връзката между тях. Занимавах се с това от часове, а не ми хрумваше нищо.

Въздъхнах, прибрах ключа и разпънах опаковката на контролното табло пред себе си. Изгладих внимателно всички гънки. Станиолът представляваше квадрат с дължина на страната 15 сантиметра. Сребристо фолио от едната страна, матирана бяла хартия от другата.

Стартирах софтуер за анализ на изображения и сканирах двете страни на опаковката. После увеличих двете снимки на дисплея и разгледах всеки милиметър от тях. Не открих никакви знаци или текст на нито една от двете страни на опаковката.

В същото време похапвах царевичен чипс и използвах софтуера за анализ, като му давах гласови команди. Наредих му да върне изображенията в нормалния им размер и да ги постави в центъра на дисплея ми. Това ми напомни на сцена от филма Блейд Рънър, в която героят на Харисън Форд, Декард, използва подобен скенер с гласови команди, за да анализира една снимка.

Взех опаковката и отново я погледнах. Когато виртуалната светлина се отрази от станиоловата ѝ повърхност, си помислих — дали да не я сгъна на самолетче и да я пусна да лети през стаята. Това ме подсети за оригами, което пък изведнъж ми напомни за друга сцена от Блейд Рънър. Една от последните сцени във филма.

И тогава се сетих.

— Еднорогът — прошепнах аз.

В мига, в който произнесох на глас думата еднорог, опаковката внезапно започна да се сгъва сама в дланта ми. Квадратният станиол се сгъна по диагонала, при което се получи сребрист триъгълник. После продължи да се сгъва на все по-малки триъгълници и още по-малки еднакви ромбове, докато накрая не се получи фигура с четири крака, от които след това изникна опашка, глава и накрая — рог.

Опаковката се бе сгънала в сребрист еднорог. Един от най-емблематичните образи от Блейд Рънър.

В това време аз вече слизах с асансьора към хангара и крещях на Макс да подготви Вонегът за излитане.

Продължи куеста, като минеш теста.

Знаех за кой тест точно ставаше въпрос и къде да се подложа на него. Хартиеният еднорог ми бе разкрил всичко.

Блейд Рънър се споменаваше в Алманахът на Анорак най-малко четиринайсет пъти. Това бе един от десетте най-любими филма на Холидей, заснет по романа на Филип К. Дик — един от любимите автори на Холидей. Поради тази причина бях гледал филма повече от трийсет пъти и бях наизустил всеки кадър и реплика от него.

Когато Вонегът скочи в хиперпространството, пуснах в прозорец на дисплея си режисьорската версия на филма и превъртях напред, за да изгледам две конкретни сцени.

Действието във филма, излязъл през 1982 г., се развиваше в Лос Анджелис през 2019 г. в развито свръхтехнологично бъдеще, което така и не се бе осъществило в реалността. Главният герой беше Рик Декард, чиято роля се изпълняваше от Харисън Форд. Декард работеше като един от "блейд рънърите" — специален вид полицаи, които преследват и убиват репликанти — същества, продукти на генното инженерство, почти неразличими от истинските хора. Всъщност видът и поведението на репликантите толкова прилича на това на истинските човешки същества, че има само един начин, по който блейд рънърът може да ги различи — като ги изследва с устройство, наречено Машината на Войт-Кампф.