Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Посрещнах го на пистата, щом слезе от Куросава. Носеше черна траурна роба, а лицето му бе също толкова неутешимо, както и когато разговаряхме по телефона.

— Парзивал-сан — поклони се той.

— Шото-сан — поклоних се почтително и аз в отговор, после протегнах длан — жест, който той познаваше от времето, когато заедно играехме на куеста. Въпреки всичко, се усмихна и ми стисна ръката. Но мрачното му изражение се върна незабавно. Виждах го за пръв път, откакто изиграхме заедно мисията на Токузацу (ако не броим рекламите на енергийна напитка Дайшо, в която двамата с брат му участваха) и аватарът му ми се стори с няколко сантиметра по-висок в сравнение с преди.

Заведох го в една от рядко използваните "гостни" в крепостта си, която представляваше възстановка на дневната от сериала Семейни връзки. Шото позна декора и кимна одобрително. После, без да обръща внимание на мебелите, седна на пода, като първо коленичи, а после седна върху петите си. Аз също седнах така срещу него. Известно време помълчахме Когато най-сетне заговори, не вдигна очи от пода.

— Снощи Шестиците убиха брат ми — каза той почти шепнешком.

Първоначално бях твърде зашеметен, за да отговоря.

— Имаш предвид, че са убили аватара му, нали? — попитах аз, макар вече да знаех, че не беше така.

Шото поклати глава.

— Не. Влязоха с взлом в апартамента му, издърпаха го от сензорния стол и го хвърлиха през балкона. Той живееше на четирийсет и третия етаж.

Шото отвори прозореца на браузъра си във въздуха. В него се появи статия от японски новинарски канал. Натиснах я с показалец и софтуерът Мандаракс преведе текста на английски. Заглавието гласеше: Поредното самоубийство на геймър. В кратката статия пишеше, че млад мъж, 22-годишният Тоширо Йошиаки, е скочил от апартамента си на 43-я етаж на бивш хотел в Шишоку, Токио, където живеел сам. Към статията имаше снимка на Тоширо — сериозен японец с дълга чорлава коса и пъпчива кожа. Изобщо не приличаше на аватара си.

След като видя, че прочетох статията, Шото затвори прозореца. Поколебах се за миг и попитах:

— Сигурен ли си, че не се е самоубил, след като си убили аватара му?

— Да. Дайто не си направи сепуко. Убеден съм. Шестиците са влезли в апартамента му, докато аз се биех с тях на Фробоз. Така са победили аватара му. Като са го убили в истинския свят.

— Съжалявам, Шото — не знаех какво да добавя. Виждах, че казва истината.

— Истинското ми име е Акихиде. Искам да го знаеш.

Усмихнах се и се поклоних, като за миг опрях чело в пода.

— Благодаря ти, че ми го доверяваш! Моето е Уейд.

Вече не виждах смисъл да пазя тайни.

— Благодаря ти, Уейд — поклони се Шото.

— Няма защо, Акихиде.

Той замълча за миг, а после прочисти гърло и започна да ми разказва за Дайто. Думите се лееха от устата му. Очевидно имаше нужда да поговори с някого за случилото се. За загубата си.

— Истинското име на Дайто е Тоширо Йошиаки. Разбрах го чак снощи, след като прочетох статията.

— Но… аз си мислех, че си му брат. — Бях решил, че Дайто и Шото живееха заедно в един апартамент или нещо подобно.

— Отношенията ми с Дайто са сложни. — Шото замълча и си прочисти гърлото. — Не бяхме братя. Не и в истинския жнвог. Само в ОАЗИС. Разбираш ли? Познавахме се единствено онлайн. Никога не се срещнахме на живо. Той вдигна бавно поглед и ме погледна в очите, за да види дали го осъждам.

Поставих ръка на рамото му.

— Повярвай ми. Шото, разбирам те. Аех и АртЗмида са най-добрите ми приятели, а никога не съм ги виждал в истинския свят. Всъщност и ти си един от най-близките ми приятели.

Той кимна.

— Благодаря ти! — по гласа му разбрах, че плаче.

— Ние сме ловци — казах аз в опит да наруша неловката тишина. — Ние живеем тук, в ОАЗИС. За нас това е единствена реалност.

Акихидс кимна и няколко секунди след това продължи разказа си.

Каза, че с Тоширо са се запознали преди шест години, когато и двамата се записали в група за терапия на хикикомори — млади хора, живеещи в пълна изолация от обществото. Хикикоморите се затваряли в стаите си, четели манга и сърфирали из ОАЗИС по цял ден, като разчитали на семействата си да им носят храна. В Япония имаше хикикомори още от началото на века, но броят им бе скочил рязко от началото на Лова. В страната проблемите на хикикоморите се разглеждаха като епидемия. Милиони млади мъже и жени из цялата страна сг бяха изолирали от света. Понякога наричаха тези деца "липсващите милиони".