Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Седях в крепостта си, взирах се в мониторите и гледах развитието на събитията, вцепенен от ужас. Нямаше какво да отричам. Краят на състезанието бе съвсем близо. При това нямаше да завърши, както винаги съм си мислел — като някой благороден и достоен ловец намереше Яйцето и спечелеше наградата. Бях се залъгвал през последните пет и половина години. Всички се бяхме залъгвали. Тази история нямаше да завърши щастливо. Личеше си. Лошите щяха да спечелят.

Прекарах следващите двайсет и четири часа в паника и вманиачено проверявах Класацията през пет секунди, като очаквах всеки момент на нея да се изпише КРАЙ.

Соренто или някой от многобройните му "експерти по Холидей" бе успял да дешифрира гатанката и да намери Втората порта. Но макар доказателството да бе пред очите ми в Класацията, още ми беше трудно да повярвам. Досега Шестиците бяха напредвали само като следяха АртЗмида, Аех и мен с проклетия си артефакт. Как бяха успели тези безмозъчни скапаняци да намерят сами Втората порта? Можеше просто да са извадили късмет. А може и да са открили нов начин да мамят. Как иначе щяха да разгадаят посланието за един ден, след като АртЗмида не беше успяла с няколко дни преднина?

Имах чувството, че мозъкът ми се е размекнал и се е превърнал в каша. Не можех да разгадая текста на Нефритения ключ. Не ми хрумваха никакви идеи. Дори и скапани. Не знаех какво да правя, нито накъде да се насоча.

През нощта Шестиците продължиха да се сдобиват с копия от Кристалния ключ. Всеки път, когато някой от резултатите им се увеличеше, сякаш пробождаха сърцето ми с нож. Но не можех да откъсна поглед от Класацията. Бях като хипнотизиран.

Усетих, че изпадам в пълно отчаяние. Усилията ми през последните пет и половина години бяха напразни. Като пълен глупак бях подценил Соренто и Шестиците. А сега щяхме да платим най-страшната цена за самоувереността си. Тези зли, бездушни корпоративни лакеи се приближаваха до Яйцето с всеки изминал миг. Усещах го до мозъка на костите си.

Вече бях изгубил АртЗмида, а сега щях да загубя и състезанието.

Вече бях решил какво щях да направя, когато това се случеше. Първо, щях да пратя имейл до някое от хлапетата от официалния ми фенклуб, което нямаше пари и имаше аватар на 1-во ниво, и щях да му дам всичко, което притежавах. После щях да активирам механизма за саморазрушение на крепостта си и да седя в командния център, докато астероидът избухва в зрелищна термоядрена експлозия. Аватарът ми щеше да умре и в центъра на дисплея ми щеше да се изпише КРАЙ НА ИГРАТА. После щях да сваля визьора и да изляза от апартамента си за пръв път от четиринайсет месеца. Щях да взема асансьора до покрива. Можех дори да се кача по стълбите. Малко да се раздвижа.

На покрива на блока имаше ботаническа градина. Никога не бях ходил там, но бях виждал снимки и се наслаждавах на гледката чрез директно излъчване от камера. По края на покрива имаше монтирана прозрачна плексигласова бариера, за да не се хвърлят хората оттам, но явно не вършеше никаква работа, защото откакто се бях нанесъл, поне трима упорити бяха успели да скочат.

Щях да постоя горе известно време, да подишам непречистения градски въздух и да се порадвам на вятъра върху кожата си. После щях да се покатеря по бариерата и да се хвърля.

Това беше планът ми.

Опитвах се да реша коя мелодия да си подсвирквам, докато летя към смъртта си, когато телефонът ми иззвъня. Беше Шото. Не бях в настроение за разговори и го оставих да се прехвърли към гласовата поща, а после проследих как той записваше краткото си съобщение. Каза, че искал да дойде в крепостта ми да ми даде нещо, което Дайто ми оставил в завещанието си. Когато му се обадих, за да се уговорим, разбрах, че Шото беше сломен. Тихият му глас бе изпълнен с болка, а силното му отчаяние бе изписано по лицето му. Изглеждаше напълно обезверен. Беше в по-плачевно състояние и от мен.

Попитах го защо брат му изобщо беше написал "завещание" на аватара си, вместо просто да остави вещите си на него. Така Дайто можеше да си направи нов аватар и брат му да му върне всичко. Но Шото ми каза, че той няма да си прави нов аватар повече и когато го попитах защо, обеща да ми обясни, когато се видехме лично.

Около час по-късно Макс ми извести, че Шото е пристигнал. Дадох на кораба му позволение да навлезе във въздушното пространство на Фалко и му казах да паркира в хангара ми.

Корабът му беше междупланетен траулер на име Куросава, а плавателният съд бе направен по модел на Бибоп от класическия сериал Каубоят Бибоп. Дайто и Шото използваха този кораб за свой подвижен щаб, откакто ги познавах. Беше толкова голям, че едва мина през вратите на хангара ми.