Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Zork беше една от първите и най-популярни текстови приключенски игри. Според записките ми в дневника я бях изигравал докрай само веднъж, в рамките на един ден, преди повече от четири години. Оттогава, в непростим пристъп на невежество, някак си бях забравил двете най-важни неща за нея:

1. Героят ти стартираше пред разнебитена бяла къща.

2. В дневната на тази бяла къща имаше витрина с трофеи.

За да завършиш играта, трябваше да върнеш всяко събрано по пътя си съкровище в къщата и да го поставиш във витрината.

Изведнъж разбрах смисъла на цялото Четиристишие.

Нефритеният ключ при капитана стои,

в къща запусната с бели стени.

А свирката за да надуеш,

всички трофеи събери.

Преди десетилетия играта Zork и продълженията ѝ бяха лицензирани и пресъздадени в ОАЗИС като зашеметяващи триизмерни симулации, разположени на планетата Фробоз, кръстена на герой от поредицата Zork. И запусната къща с бели стени — която се опитвах да намеря през последните шест месеца — си беше стояла с отворени врати там през цялото това време. Скрита пред погледа ми.

Погледнах навигационния компютър на кораба. При пътуване със скоростта на светлината щях да стигна Фробоз за около петнайсет минути. Имаше голяма вероятност Шестиците да ме изпреварят. В такъв случай вероятно малка армада от техни бойни кораби вече щеше да чака в орбита около планетата, когато преминех на нормална скорост. Щеше да се наложи да си проправя път с бой, за да достигна до повърхността и после или да им избягам, или да се опитам да открия Нефритения ключ, докато те ми дишат във врата. Тази перспектива никак не ми харесваше.

За щастие имах резервен план. Пръстенът за телепортация. Той беше сред най-ценните магически предмети в инвентара ми, задигнат от съкровищницата на един червен дракон, който бях убил на Гигакс. Пръстенът даваше възможност аватарът ми да се телепортира веднъж месечно до която и да било точка в ОАЗИС. Използвах го само когато нямах друг избор, като крайна мярка за бягство или когато трябваше да стигна някъде много бързо. Като сега.

Бързо превключих бордовия компютър на Вонегът на автопилот към Фробоз. Наредих му да спусне невидимия щит веднага щом излезе от хиперпространството, да ме намери на повърхността на планетата и да кацне някъде наблизо. Ако имах късмет, Шестиците нямаше да засекат кораба ми и да го взривят, преди да се приземеше. В противен случай щях да съм хванат в капан на планетата с цялата им армия по петите си.

Пуснах автопилота на Вонегът, активирах Пръстена за телепортация, като изрекох командата Бръндел. Щом пръстенът засия, казах името на планетата, на която исках да се телепортирам. На дисплея ми се появи карта на Фробоз. Планетата беше голяма и, както на Мидълтаун, повърхността ѝ бе покрита със стотици еднакви копия на една и съща симулация — в този случай полето за игра на Zork. По-точно петстотин и дванайсет копия, което означаваше, че имаше петстотин и дванайсет беди къщи, разположени равномерно върху планетата. Можех да взема Нефритения ключ от която и да било от тях, затова селектирах едно копие на картата. Пръстенът проблесна ослепително и след секунда аватарът ми се озова на Фробоз.

Отворих дневника си и намерих записките си за Zork. После извадих карта на игралното поле и я преместих в ъгъла на дисплея си.

Огледах небето и не видях и следа от Шестиците, но това не означаваше, че те вече не бяха пристигнали. Соренто и лакеите му вероятно се бяха телепортирали на някое от другите полета. В мига, в който бяха видели, че резултатът на Аех се увеличаваше, сигурно бяха използвали Проследяващата плочка на Финдоро и бяха разбрали, че беше на Фробоз. Което означаваше, че цялата им армада пътуваше насам. Трябваше да взема ключа възможно най-бързо и да се махам оттук.

Озърнах се. Всичко наоколо ми изглеждаше зловещо познато.

Въвеждащото описание в играта гласеше:

ЗАПАДНО ОТ КЬЩАТА

Стоиш на широко поле западно от бяла къща с входна врата, закована с дъски.

Там има малка пощенска кутия.

Аватарът ми се озова на въпросното широко поле западно от къщата. Входната врата на старото викторианско имение бе закована с дъски, а само на няколко метра от мен, на пътеката към къщата, стоеше пощенска кутия. Всичко отговаряше дословно на текста. Къщата бе разположена сред гъста гора, а отвъд нея се виждаха острите зъбери на планински върхове. Погледнах наляво и видях пътека, водеща на север, точно както в описанието.