Наоми Новик - Нефритеният трон

Лорънс се дръпна от нервните, настойчиви ръце първо на една страна, после на друга. Спасение обаче нямаше нито от тях, нито от бремето на жълтата роба, корава от златните и зелените нишки и натежала от скъпоценните камъни, сложени за очи на драконите, с които бе плътно извезана. Рамото го болеше нетърпимо под този товар дори цяла седмица след като го раниха, а те продължаваха да му мърдат ръката, за да нагласят ръкавите.

— Още ли не сте готови? — нетърпеливо попита Хамънд, когато подаде глава в стаята.

Той смъмри шивачите с канонада от китайски думи и Лорънс потисна едно възклицание, когато в бързината един от тях го убоде с иглата.

— Не сме закъснели. Не ни ли очакваха в два часа?

Лорънс направи грешката да се обърне да види часовника и го засипаха викове от три посоки.

— За среща с императора се очаква човек да подрани с много часове, а в този случай трябва да спазваме протокола особено стриктно — отвърна Хамънд и събра полите на собствената си синя роба, за да седне. — Сигурен ли сте, че помните фразите в точния им ред?

Лорънс се остави да го изпитат още веднъж. Това поне го разсейваше от неудобното му положение. Най-сетне го пуснаха, но един от шивачите ги последва до средата на коридора, за да направи последни поправки на раменете, докато Хамънд го пришпорваше да побърза.

Невинното признание на младия принц Миенкай напълно разобличи Юнсин. Той бе обещал на момчето да получи личен Селестиал и го беше попитал дали иска да стане император, но без да дава подробности как ще го постигне. Поддръжниците на Юнсин, мъже, които също като него вярваха, че трябва да се прекъснат всякакви контакти със Запада, бяха изпаднали в немилост. Така принц Миеннин доби още по-голямо влияние в двора, в резултат на което по-нататъшната съпротива към предложението на Хамънд за осиновяване бе сломена. Императорът издаде декрет, с който одобри споразумението, и тъй като в Китай това бе равносилно на заповед да пристъпят веднага към изпълнението, събитията се развиха толкова бързо, колкото бавно се нижеха преди това. Едва договорили условията, в резиденцията им в палата на Миеннин се скупчиха слуги, които се заеха да приберат всичките им принадлежности в кутии и пакети.

В момента императорът пребиваваше в своя Летен дворец в парка Юенминюен, на половин ден път с дракон от Пекин, поради което те бяха превозени набързо дотам. Просторните гранитни дворове на Забранения град се бяха превърнали в пещи под безжалостното лятно слънце, от което можеше да се намери спасение в богатата зеленина и добре поддържаните езера на Юенминюен. Лорънс не се учуди, че императорът предпочита това толкова по-удобно имение.

На същинската церемония по осиновяването позволение да придружат Лорънс получиха само Стонтън и Хамънд, но Райли и Гранби доведоха останалите мъже като ескорт. Броят им бе многократно надвишен от стражите и мандарините, които принц Миеннин зае на Лорънс, за да бъде с порядъчно голяма, според обичая, свита. Групата напусна пищния комплекс, където беше настанена, и потегли към залата за аудиенции, където щеше да се срещне с императора. След едночасова разходка, по време на която прекосиха шест реки и езера, а водачите спираха на равни интервали, за да посочат особено изящни детайли от пейзажа, Лорънс започна да се опасява, че наистина са тръгнали твърде късно. Най-сетне обаче пристигнаха и бяха въведени в градината, където да изчакат благоволението на императора.

Това чакане бе нескончаемо. Робите им започнаха бавно да подгизват от пот, докато седяха в горещия и задушен двор. Донесоха им чаши с лед, както и множество люти ястия, които Лорънс се насили да пробва, също купички мляко или чай. Получиха и подаръци — огромна прелестна перла на златен синджир и няколко свитъка с китайска литература, а за Темерер — комплект калъфи за нокти от злато и сребро, каквито обичаше да носи майка му. Сред тях единствено драконът не бе съсипан от жегата. Той с голямо удоволствие си сложи калъфите и се забавлява на отблясъците им на слънчевата светлина, докато останалите придружители лежаха и все повече се унасяха.

Мандарините отново се появиха и с дълбоки поклони въведоха Лорънс, последван от Хамънд и Стонтън, и най-накрая — Темерер. Залата за аудиенции бе открита и проветрива, с елегантни леки завеси и аромат на праскови, който идваше от препълнена със златисти плодове купа. Нямаше кресла, само една драконова кушетка в дъното, където се бе изтегнал голям мъжки Селестиал, и прост, но прекрасно лакиран стол от палисандрово дърво, на който седеше императорът.