Наоми Новик - Нефритеният трон

— Предполагам, че дългът не ви задължава да останете. Не е необходимо да споменавам, че присъствието ви тук ще е изключително ценно за нас, но, разбира се, знам колко голяма нужда има у дома от дракони.

Когато най-сетне се оттегли в стаята си, Лорънс с радост се преоблече в семпла памучна роба и излезе при Темерер под ароматната сянка на малка портокалова горичка. Темерер бе разтворил пред себе си един свитък в рамка за четене, но се взираше в другия бряг на близкото езеро. Езерото се пресичаше от изящен мост с девет арки. Той хвърляше черни сенки във водата, която сега бе обагрена в жълто-оранжево от отраженията на късното слънце, а цветовете на лотосите се затваряха за през нощта.

Темерер обърна глава и мушна Лорънс с муцуна за поздрав.

— Наблюдавах Лиен — каза той и посочи езерото с нос.

Белият дракон минаваше през моста. Беше сам, но до него вървеше висок, тъмнокос мъж в синята роба на учен, който изглеждаше някак необичайно. След като присви очи за миг, Лорънс осъзна, че мъжът няма обръснато чело, нито плитка. Лиен спря и се обърна да ги погледне. При вида на този червен втренчен поглед Лорънс машинално сложи ръка на врата на Темерер.

Темерер изсумтя и почна да вдига яка, но после я прибра. Нейният врат остана надменно гладък. Тя отново им обърна гръб и продължи по пътя си, като скоро изчезна сред дърветата.

— Чудя се какво ли ще прави сега — каза драконът.

Лорънс също се зачуди. Със сигурност нямаше да открие друг благосклонен компаньон, щом я бяха обявили за носителка на нещастие още преди последните й премеждия.

Той бе чул няколко придворни да коментират, че е отговорна за съдбата на Юнсин. Това бе изключително жестоко от тяхна страна, а изказаха и едно още по-крайно мнение, че тя трябва да бъде изпратена в изгнание.

— Може би ще заживее в някой уединен резерват.

— Мисля, че тук нямат специални резервати за развъждане на дракони — рече Темерер. — Ние с Мей не ходихме…

Тук той замлъкна и ако можеше, със сигурност щеше да се изчерви от срам.

— А може и да греша — каза бързо.

Лорънс преглътна тежко.

— Много държиш на Мей.

— О, да — рече Темерер, изпълнен с копнеж.

Лорънс замълча. Той вдигна един твърд жълт плод, който бе паднал още недозрял, и се заигра с него.

— „Преданост“ ще отплава при следващия благоприятен прилив, ако позволят ветровете — каза съвсем тихо най-накрая. — Искаш ли да останем?

Когато видя изненадата на Темерер, той добави:

— Хамънд и Стонтън казват, че тук ще сме от голяма полза за британските интереси. Ако желаеш да останем, ще пиша на Лентън и ще го уведомя да ни разквартирува тук.

— О — каза Темерер и наведе глава над ръкописа, но не му обърна внимание, а просто се замисли. — Ти предпочиташ да си тръгнем, нали?

— Ако кажа друго, ще излъжа — тежко рече Лорънс, — но искам ти да си щастлив, а не виждам как ще го постигнем в Англия, щом вече видяхме как се отнасят с местните дракони.

Това предателство почти го задуши и той не можа да продължи.

— Не всички местни дракони са по-умни от английските — отвърна Темерер. — Няма причина Максимус и Лили да не се научат да четат и пишат или да изучат друг занаят. Не е редно да бъдем държани затворени като животни и да ни подготвят единствено за войни.

— Да — каза Лорънс, — не е редно.

Не можеше да даде друг отговор. Всичките му примери в защита на британските нрави бяха дискредитирани от случващото се пред очите му във всяко кътче на Китай. Ако някои дракони гладуваха, това не можеше да наклони везните. Той самият предпочиташе да гладува, отколкото да се откаже от свободата си, и нямаше да обижда Темерер, като споменава този аргумент.

Двамата потънаха в дълго мълчание. Накрая слугите дойдоха да запалят лампите. Растящият сърп на луната се отрази в езерото със сребърна светлина и Лорънс хвърли вяло камъчета във водата, за да го раздроби на вълнички. Не можеше да си представи какво ще прави в Китай, освен да служи като фигурант. В края на краищата, щеше да му се наложи да научи езика, ако не писмено, то поне говоримо.

— Не, Лорънс, така няма да се получи. Не мога да остана тук да се забавлявам, докато у дома още бушува война и имат нужда от мен — най-накрая каза Темерер. — Нещо повече, английските дракони дори не подозират, че съществуват и други нрави. Мей и Циен много ще ми липсват, но няма да съм щастлив, знаейки, че Максимус и Лили продължават да страдат от лошото отношение. Мисля, че съм длъжен да се върна и да подобря живота им.