Наоми Новик - Нефритеният трон

Той беше набит мъж с широка брадичка, за разлика от слабия и блед Миеннин. Имаше тънки мустачки, подравнени отвесно в ъгълчетата на устата, и още не беше прошарен, макар да наближаваше петдесетте. Дрехите му бяха великолепни, в чудесния жълт оттенък, който англичаните не бяха видели никъде другаде, освен на частната му охрана на входа на двореца, и той ги носеше съвсем естествено. Лорънс си помисли, че дори кралят не изглеждаше така непринуден в държавната тога в редките случаи, когато го бе виждал в съда.

Императорът се мръщеше, но по-скоро замислено, отколкото недоволно, и им кимна в очакване. Миеннин стоеше сред многото други сановници от двете страни на престола и съвсем леко кимна с глава. Лорънс пое дълбоко дъх и падна на колене, като слушаше как мандаринът отброява с шептене времето на всеки пълен поклон. Подът бе от лакирано дърво, покрит с прелестно изтъкани килими, и самото действие не му създаваше неудобство. При всеки следващ поклон той виждаше Хамънд и Стонтън, които изпълняваха същата церемония зад него.

Въпреки това обаче му беше неприятно и той с радост се изправи на крака, щом изпълни формалностите. За щастие императорът не направи някой неприятен жест на снизхождение, а само престана да се мръщи. Усети се всеобщо облекчение и напрежението се разсея. Императорът стана от трона си и поведе Лорънс към малък олтар в източната част на залата. Лорънс запали тамянените пръчици и повтори наизустените фрази, които Хамънд го бе научил с огромни усилия. Успокои се, когато видя лекото кимване на дипломата — не бе допуснал грешки, или поне не бяха непростими.

Наложи се да коленичи още веднъж, този път пред олтара. Лорънс се срамуваше да признае дори пред себе си, но това бе най-лесното в церемонията до момента, макар и да бе близо до истинско богохулство. Той изрече шепнешком „Отче наш“ с надеждата така да даде да се разбере, че няма истинско намерение да наруши божията заповед [38] Първата божа заповед гласи: „Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене.“ — Бел. прев. . Така приключи най-неприятната част. Дойде ред Темерер да излезе напред за церемонията, която щеше да ги свърже официално, и Лорънс можеше с леко сърце да даде нужните клетви.

Императорът се бе върнал на трона си, за да наблюдава церемонията. Сега кимна одобрително и направи кратък жест към един човек от свитата си. В залата веднага бе внесена маса, но отново без столове. Сервираха още лед, а императорът разпита Лорънс за семейството му с посредничеството на Хамънд. Властникът остана потресен, задето Лорънс няма жена и деца, и му държа една въздълга лекция по въпроса. Капитанът го изслуша най-сериозно и се съгласи, че е занемарил семейните си задължения. Нямаше нищо против мъмренето, беше щастлив, че не сгреши думите на церемонията и че това изпитание отива към края си.

Самият Хамънд пребледня от облекчение, когато си тръгнаха, и му се наложи да спре по пътя за вкъщи и да приседне на една пейка. Двама прислужници му донесоха вода и му вяха с ветрило, докато цветът се върна на лицето му и той събра сили да продължи по пътя.

— Поздравления, сър — рече Стонтън и разтърси ръката на Хамънд, когато най-после го оставиха да почине в стаята си. — Не се срамувам да го кажа, но не вярвах, че това е възможно.

— Благодаря ви, благодаря ви.

Във вълнението си Хамънд можеше да повтаря единствено това. Краката вече не го държаха.

Дипломатът им бе извоювал не само формалното приемане на Лорънс в императорското семейство, но също така бе успял да им гарантира един имот в град Тартар. Не беше официално посолство, но, погледнато прагматично, щеше да играе същата роля, тъй като сега Хамънд можеше да пребивава там колкото пожелае по покана на Лорънс. За радост на всички се уреди дори въпросът с поклона котау. От гледна точка на англичаните Лорънс направи този жест не като представител на британската корона, а като осиновен син, докато китайците останаха удовлетворени от спазването на протокола.

— Вече получихме по императорската поща няколко любезни съобщения от мандарините в Кантон. Хамънд каза ли ви? — Стонтън попита Лорънс, когато застанаха пред вратите на стаите си. — Жестът на императора да освободи от такса тази година всички британски кораби ще е от огромна полза за Компанията, разбира се, но в дългосрочен план са много по-ценни новите взаимоотношения, които се създават между нас. Предполагам…

Стонтън се поколеба. Ръката му вече беше на вратата и той се канеше да влезе.