Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

- Да живее Елин! Кралицата на Терасен!

Като го чу от устните на Роуан, на Едион, едва не се срути на колене. Но се усмихна. Вдигна брадичка и се усмихна.

Дароу махна към трона. Към последните две стъпки, които трябваше да направи.

Седнеше ли в него, церемонията приключваше.

Елин обаче не беше готова.

Тя се обърна наляво. Към Едион. И каза тихо:

- Това ти принадлежи по рождение, принц Едион.

Той застина, а Елин вдигна ефирния ръкав на роклята си, оголвайки китката си.

Раменете на Едион се разтресоха от мощния напор на сълзите му.

Този път Елин не потисна своите. И попита с разтреперани устни:

- Ще положиш ли кръвната клетва пред мен?

Едион просто падна на колене пред нея.

Роуан й подаде безмълвно един кинжал, но Елин задържа острието над ръката си.

- Ти се бори за Терасен, когато никой друг не посмя. Бори се за това кралство, когато нямаше шанс, нямаше надежда. Бори се за мен. За народа ми. Кълнеш ли се да продължиш вярната си служба до сетния си дъх?

Едион сведе глава и пророни:

- Да. Ще служа на теб и на Терасен в този живот и във всички други.

Елин се усмихна на Едион, на другата страна на светлата си монета. После поряза ръката си и я протегна към него.

- Тогава пий, принце! Добре дошъл в моя служба!

Едион пое предпазливо ръката й и впи уста в раната й.

А когато се отдръпна с окървавени устни, Елин му се усмихна.

- Каза, че искаш да положиш клетвата пред целия свят - прошушна, за да я чуе само той. - Е, така и стана.

Едион се засмя и се изправи. Прегърна я силно и отстъпи към мястото си от другата страна на трона.

Елин погледна към Дароу, който чакаше търпеливо.

- Докъде бяхме стигнали?

Старият лорд се поусмихна и махна към трона.

- Последната част от церемонията.

- И най-сетне ще обядваме - въздъхна Фенрис.

Елин потисна усмивката си и направи двете стъпки към трона.

Като се обърна да седне, пак спря за миг.

Дребни фигурки подаваха глави иззад вратите на тронната зала. Тя ахна тихо и всички проследиха погледа й.

- Малките хора - зашепнаха гостите и някои заотстъпваха назад, когато миниатюрните същества се стрелнаха из сенките край пътеката с пърхащи крилца и блещукащи люспи.

Едно от тях доближи подиума и с длъгнести зеленикави ръчички остави дара им в краката й.

Втора корона. Короната на Маб.

Взета от дисагите й - където и да бяха попаднали след битката. Явно при тях. И явно те нямаше да позволят да се изгуби отново. Нямаше да позволят на нея да забрави.

Елин взе короната, взряна в групичката дребни същества с ококорени тъмни очи, притаени в сенките отвъд пейките.

- Елфическата кралица на Запада - промълви Елида, но всички в залата я чуха.

Пръстите на Елин затрепериха и сърцето й се изпълни до пръсване, докато оглеждаше лъскавата древна корона. После върна очи към Малките хора.

- Да - каза им. - И аз ще ви служа. До края на живота си.

Тя им се поклони. Поклони се на почти невидимите същества, които я бяха спасявали толкова пъти, без да пожелаят нищо в замяна. На Господаря на Севера, оцелял също като нея пред грозното лице на смъртта. Винаги готов да й се отзове. Елин щеше да им служи, както щеше да служи на обитателите на Терасен.

Всички на подиума се поклониха с нея. След тях - и всички в тронната зала.

Но Малките хора вече ги нямаше.

Елин постави древната корона на Маб върху онази от злато, кристал и сребро и двете си прилегнаха съвършено.

Накрая възседна трона си.

Новото бреме натежа върху костите й. Вече не беше асасин. Нито принцеса воин.

И когато вдигна глава да огледа ликуващата тълпа, когато се усмихна, кралицата на Терасен и Елфическа кралица на Запада заискря като звезда.

Ритуалът не беше приключил. Още не.

Когато камбаните проехтяха над града, оповестявайки коронацията й, тълпите заликуваха.

И Елин отиде да ги поздрави.

Отправи се към портата на двореца, следвана от двора си, приятелите си и гостите от тронната зала. А като спря пред затворените врати от изящно изкован древен метал, отвъд които я чакаше градът и целият свят, тя се обърна към всички зад себе си.

Към всички, вървели неотлъчно до нея, довели до събитията в този ден, до радостния звън на камбаните.

Тя покани двора си напред.

После се усмихна на Дориан и Каол, на Ирен, Несрин, Сартак и спътниците им. Махна и на тях да пристъпят напред.

Те я доближиха с учудено вдигнати вежди.

Елин, още по-сияеща с короната на главата си, каза само: