Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

труд, вместо да се върнат в земя, в която ги очакваха безгрижни дни и богатства. Елфическите воини, с които се срещна през изминалите две седмици, не говореха по въпроса, но Роуан бе видял как някои гледат с копнеж към Еленови рога, към Оуквалд. Сякаш и те чуваха дивия зов на вятъра.

Не биваше да забравя и за елфите, живели тук преди падението на Терасен. Елфите, които се бяха отзовали на отчаяната молба на Елин и се бяха върнали в тайния си дом сред Вълчото племе, за да се подготвят за дългия път насам. Да се завърнат в Терасен след толкова много години. И то с онези вълци.

Роуан щеше да се потруди кралството да се окаже достойно за завръщането им. Достойно за всичките си обитатели - и човеци, и елфи, и вещици. Кралство, велико като едно време - дори по-велико. Велико като онова в далечния юг, отвъд Тясното море, доказващо, че е възможно да съществува земя на мир и изобилие.

През последните дни гостите от хаганата му бяха разказали доста за кралството си -за политиката и народа си. Сега наследниците седяха от другата страна на тронната зала заедно с Каол и Дориан. Ирен и Несрин също бяха при тях, и двете прелестни в рокли, които навярно бяха взели назаем, защото шивашките ателиета не работеха, а и нямаше материали. Дори бе същинско чудо, че всички бяха намерили достатъчно чисти дрехи.

Манон обаче бе отказала да се премени за повода. Носеше вещерския си кожен костюм. Короната от звезди на главата й хвърляше отблясъци по Петра Синьокръвна и Бронуен Крочан, настанили се от двете й страни.

Едион преглътна звучно и Роуан надникна към отворените врати. После и към лорд Дароу, застанал до празния трон.

Не истински трон - просто по-голям, по-хубав стол, избран от окаяната им колекция от оцелели кандидати.

Дароу също гледаше към отворените врати. Изражението му си оставаше равнодушно, но очите му блестяха.

Проехтяха тръби.

Четиритонов мотив. Изпълнен три пъти.

Пейките простенаха - всички гости се завъртаха към вратите.

Зад подиума, скрити зад изрисуван дървен параван, малка група музиканти засвири тържествения химн. Не беше внушителният оркестър, подобаващ на толкова грандиозно събитие, но и това стигаше.

И бездруго нямаше значение.

Елида се появи в люлякова рокля, с венец от копринени лентички върху сплетената си черна коса. Куцукаше и Роуан знаеше, че нарочно е помолила Лоркан да не придържа глезена й с магията си. Искаше да извърви дългата пътека със собствените си крака.

Въпреки недъга си Господарката на Перант пристъпваше към подиума с грациозна осанка и гордо изопнати рамене, стиснала букет от бодлива зеленика пред гърдите си. Господарка на Перант - и една от придворните дами на Елин. Поне за днес.

За коронацията на Елин.

Елида вече преполовяваше пътеката, когато се появи и Лизандра, облечена в зелено кадифе. Из залата се разнесе шушукане. Не само заради удивителната й красота, но и заради подвизите й.

Хамелеонката, отбранявала кралството им, помогнала в унищожението на Ераван.

Лизандра се понесе елегантно по пътеката с вирната брадичка, а Едион вдигна глава, като я видя. Господарката на Каравер.

След нея към подиума тръгна Еванджелин със зелени панделки в червеникавозлатистата си коса. Момиченцето сияеше и радостна усмивка опъваше белезите по лицето му. Младата господарка на Аран. Повереница на Дароу, която някак бе съумяла дотолкова да стопли сърцето му, че старецът да убеди другите лордове да приемат Елин за законна кралица.

Преди два дни бяха донесли документите. Подписани от всички.

Елида застана от дясната страна на трона. Лизандра се нареди до нея. После и Еванджелин.

Сърцето на Роуан заблъска в гърдите му, когато всички отправиха очи към началото на опразнената пътека. Музиката се лееше наоколо. Песента на Терасен.

И когато достигна кулминацията си, когато светът избухна във величествени, могъщи звуци, Елин изникна на входа.

Всички станаха на крака, а коленете на Роуан едва не се подкосиха.

Облечена в ефирна зеленосребриста рокля, с разпуснати златисти коси, тя спря на прага на тронната зала.

Очите му за пръв път виждаха подобна красота.

Елин отправи поглед надолу по дългата пътека. Сякаш преценяваше точно колко стъпки щяха да я отведат до подиума.

До трона й.

Целият свят като че застина с нея на онзи праг.

Искряща по-ярко от девствения сняг навън, Елин вдигна брадичка и начена последния си път към дома.

Всяка стъпка, всяка пътека в живота й я бе водила дотук.