Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Виждаше смътно лицата на приятелите си, на съюзниците си, докато минаваше покрай тях.

Устремена към трона. Към короната, която Дароу щеше да сложи на главата й.

Всяка нейна стъпка сякаш отекваше в земята под краката й. Освободи малко искри от огнената си магия и те се понесоха след нея, увлечени от шлейфа на роклята й.

Ръцете й трепереха, но стискаха силно букета от вечнозелени клонки. Вечнозелени -символ на вечната независимост на Терасен.

С всяка нейна стъпка тронът се извисяваше все по-застрашително пред нея, а в същото време я зовеше.

Роуан стоеше от дясната му страна, оголил зъби в свирепа усмивка, която дори с многовековното си обучение не успяваше да сдържи.

От лявата страна на трона беше Едион. С високо вдигната глава, обляно в сълзи лице и Меча на Оринт в ножницата на хълбока му.

Усмивката на Елин беше за него. За детството им заедно, за всичко загубено.

За всичко, което бяха спечелили.

Тя кимна, минавайки покрай Дориан и Каол. И намигна на Ансел от Брайърклиф, която бършеше мокрите си очи с ръкава на жакета си.

Когато Елин достигна трите стъпала на подиума, Дароу пристъпи към ръба им.

И както я бе инструктирал миналата вечер, както се бе упражнявала с часове на едно прашно стълбище, тя изкачи стъпалата и коленичи на най-горното.

Единственият момент от управлението й, когато се прекланяше пред някого.

Единственото нещо, пред което щеше да коленичи. Короната й. Трона й. Кралството й.

Всички в залата останаха прави дори след като Дароу им даде знак да седнат.

И дойде ред на словото, изречено на Древния език. Свещени думи, произнесени безпогрешно от Дароу, който собственоръчно бе коронясал Орлон преди десетилетия.

- Отдаваш ли живота си, тялото си и душата си в служба на Терасен?

Тя отговори на Древния език, както миналата вечер се бе упражнявала с Роуан, докато езикът й не натежа като олово.

- Отдавам всичко, което съм, и всичко, което имам, на Терасен.

- Тогава изречи клетвата.

Сърцето на Елин препускаше и тя знаеше, че Роуан го чува, но просто сведе глава и каза:

- Аз, Елин Ашривер Белия трън Галантиус, се кълна в безсмъртната си душа да браня, закрилям и почитам Терасен от този ден до сетния си.

- Така да бъде - рече Дароу и протегна ръка.

Не към нея, а към Еванджелин, която пристъпи напред с възглавничка от зелено кадифе в ръце.

Отгоре й лежеше короната.

Адарлан бе унищожил трона й от еленови рога. Бе разтопил короната й.

Затова й бяха сътворили нова. За десетте дни, откакто бе решено да я коронясат тук, бяха намерили майстор златар, способен да изкове корона от остатъка от златото, което бяха откраднали от гробната могила във Вендлин.

Два преплитащи се еленови рога се издигаха от предната й част, обгръщайки скъпоценния камък в центъра й.

Не истински скъпоценен камък, а нещо... безценно. Дароу й го беше дал лично.

Парчето кристал, съдържащо в себе си цъфналия кралски огън от управлението на Орлон.

Дори сред лъскавия си метален обков, червено-оранжевото цвете сияеше като рубин, ослепително под лъчите на утринното слънце, когато Дароу взе короната от възглавничката.

Той я вдигна към сноповете светлина, проникващи през прозорците зад подиума. Избрали бяха този момент за церемонията точно заради слънчевите лъчи. Благословията на Мала.

И макар Господарката на светлината вече да я нямаше, Елин можеше да се закълне, че почувства топлата й ръка върху рамото си, когато Дароу издигна короната към слънцето.

Можеше да се закълне, че усеща край себе си всички онези, които бе обичала с огненото си сърце. Чиито истории бяха запечатани с мастило върху кожата й.

И докато короната се спускаше към главата й, тя вля стомана . във врата си, в сърцето си и освободи силата си. Заради всички загинали, заради всички, които се бяха били, заради света, който ги гледаше.

Дароу постави короната върху главата й. Оказа се по-тежка, отколкото бе очаквала.

Елин затвори очи и прие надълбоко в себе си тежестта й, бремето и дара, които носеше.

- Изправи се - каза Дароу. - Елин Ашривер Белия трън Галантиус, кралица на Терасен. Тя преглътна вопъла, спотаил се в гърлото й. И бавно, с равномерен дъх въпреки сърцето, заплашващо да изскочи от гърдите й, Елин се изправи.

Сивите очи на Дароу искряха.

- Дълго да е царуването й!

А когато Елин се обърна, в залата се надигна вик, който отекна между древните камъни и по улиците на града отвъд стените на двореца.