Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Кашин я потупа по главата. А тя му се озъби.

Несрин се засмя, но усмивката й посърна, като забеляза колко тъжно й се усмихва Дориан.

- Май ще загубя още един капитан на Стражата - каза кралят на Адарлан.

Несрин сведе глава.

- Аз...

Не беше очаквала да повдигне тази тема. Не и точно сега.

- Но ще се радвам - продължи той - да нарека още една кралица своя приятелка.

Несрин се изчерви. И бузите й пламнаха още по-силно, когато Сартак подметна с усмивка:

- Не кралица, а императрица.

Тя настръхна и Сартак се засмя. Дориан също.

После кралят я прегърна силно.

- Благодаря ти, Несрин Фалик. За цялата ти помощ.

В гърлото й заседна такава буца, че смогна единствено да отвърне на прегръдката му.

А когато кралят си тръгна, когато Кашин и Хасар отидоха да обядват, Несрин се обърна към Сартак и по гърба й полази същата тръпка.

- Императрица? Сериозно?

Тъмните му очи проблеснаха.

- Спечелихме войната, Несрин Фалик. - Той я придърпа към себе си. - И се прибираме у дома.

Ушите й не бяха чували по-хубави думи.

Каол гледаше писмото в ръцете си.

Пристигнало бе преди час, а още не го беше отворил. Като го взе от вестоносеца -едно от отряда деца, командвани от Еванджелин, просто го донесе в спалнята си.

Сега, седнал на леглото, докато светлината от свещите танцуваше по олющените стени на стаята, още не намираше сили да строши червеното восъчно клеймо.

Дръжката на вратата се завъртя и Ирен влезе безшумно в стаята, видимо уморена, но с грейнали очи.

- Трябваше да спиш.

- Ти също - каза той, надниквайки многозначително към корема й.

Тя махна небрежно с ръка, както неизменно откликваше, когато хората я наричаха „спасителка“ и „героиня на Ерилея“. Когато я гледаха със страхопочитание и плувнали в сълзи очи.

Затова Каол се гордееше и за двама им. И щеше да разкаже на детето им за храбростта й, за невижданата й дарба.

- Какво е това писмо? - попита го тя, докато миеше ръцете и лицето си с каната до прозореца.

Отвъд стъклото градът беше смълчан - спеше след дългия ден на работа по разрушеното. Планинците от Белия зъб бяха останали да помогнат. И Каол щеше да ги възнагради за добрината. Вече беше проучил накъде можеха да разширят териториите им - и как да възстановят мира им с Аниел.

Той преглътна сухо.

- От майка ми е.

Ирен застина с мокро лице.

- От... Защо не си го отворил?

Той сви рамене.

- Не всички сме достатъчно смели да се борим срещу зли сили.

Ирен врътна очи, избърса лицето си и седна на леглото до него.

- Искаш ли първо аз да го прочета?

Да, искаше. Дявол да го вземе, искаше. Затова й го подаде безмълвно.

Тя разгъна мълчаливо пергамента и златистите й очи засноваха по изписаните с мастило думи. Каол забарабани с пръст по коляното си. След дългия ден на лечение знаеше, че не е умна идея да кръстосва из стаята, за да разсее нервите си. Едва се беше добрал до леглото си с бастуна.

Ирен сложи ръка на гърлото си и обърна листа, за да прочете написаното отзад.

Като вдигна глава, по бузите й се стичаха сълзи. Тя му върна писмото.

- Трябва да го прочетеш сам.

- Просто ми кажи. - Щеше да го прочете по-късно. - Просто... кажи ми какво пише.

Тя избърса лицето си с ръка. Устните й трепереха, но в очите й се четеше радост. Искрена радост.

- Майка ти пише, че те обича. Че й липсваш. Че ако ние с теб сме съгласни, иска да живее с нас. Заедно с брат ти Терин.

Каол взе писмото и прегледа набързо текста. Не можеше да повярва. Докато не прочете:

Обикнах те в мига, в който разбрах, че растеш в утробата ми.

Дори не опита да спре сълзите си.

Баща ти ми каза какво е правил с писмата ми до теб. А аз му казах, че няма да се върна в Аниел.

Ирен отпусна глава на рамото му, докато Каол четеше редовете.

Годините бяха дълги, а разстоянието помежду ни - голямо. Но като се установиш с новата си съпруга, с рожбата ви, бих искала да ви посетя. И да остана при вас заедно с Терин. Стига да сте съгласни.

Плахи, напрегнати думи. Като че тя самата не вярваше Каол да склони.

Той прочете останалото, преглъщайки тежко, когато стигна до последния ред.

Толкова много се гордея с теб. Винаги съм се гордяла с теб и ще продължавам.

НаДявам се Да те виДя скоро.

Каол остави писмото, избърса бузите си и се усмихна на съпругата си.

- Май ще трябва да построим по-голяма къща - пророни.

Широката усмивка на Ирен беше единственият отговор, на който се надяваше.

На следващия ден Дориан намери Каол и Ирен в залата на един от по-долните етажи, където бяха разположили ранените. Каол беше в количката си и помагаше на съпругата си в грижите за една ранена крочанка. Дориан им махна да го последват.