Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Двамата тръгнаха, без да задават въпроси, и той ги заведе до върха на едната кула, където Манон оседлаваше Абраксос за утринния му полет. Където прекарваше всеки свой ден, изграждайки си рутина, която Дориан знаеше, че не само поддържа реда, но и изтласква тъгата настрана.

Като ги видя, Манон спря и сбърчи вежди. Още преди дни се бе натъкнала на Каол и Ирен и макар да не си размениха много думи, поне нямаше лоши чувства въпреки неприятната първа среща на Каол с вещицата. Ирен само я прегърна и Манон й отвърна сковано, а като се разделиха, Дориан можеше да се закълне, че лицето й не изглеждаше чак толкова бледо и изпито като преди това.

Дориан попита кралицата на вещиците:

- Къде ще отидеш, когато всички си тръгнат?

Златистите очи на Манон се впиха в неговите.

Досега не бе посмял да я пита. И двамата не смееха да говорят за това. Както още не й бе споделил името на баща си.

- В Пустошта - каза накрая Манон. - Да видя какво може да се направи.

Той преглътна. Беше чул и крочанките, и вещиците от Железни зъби да приказват за това. У:ещаше нарастващото им напрежение - и вълнение.

- А след това?

- Нищо.

По лицето му се изписа тайна, многозначителна усмивка.

- Така ли?

- Какво искаш? - попита го Манон.

Теб - еДва не й отвърна Дориан. - Само теб.

Вместо това обясни:

- Малка група рукини ще останат в Адарлан да обучават новоизлюпените уивърни. Искам ги за мой въздушен легион. И бих желал с другите вещици от Железни зъби да им помогнете.

Каол се покашля и го изгледа така, сякаш опитваше да му каже: „Кога възнамеряваше да ми го споделиш?“.

Дориан му намигна и пак се обърна към Манон.

- Отиди в Пустошта. Изгради наново вещерското кралство. Но си помисли дали не би се върнала тук. Ако не за да станеш командир на легиона, то поне да помогнеш с обучението. - После добави тихо: - И да те виждам от време на време.

Тя продължи да се взира в него.

Дориан понечи да прикрие напрежението си, факта, че идеята, която му бе хрумнала преди броени минути в стаята на хаганските наследници, е превзела напълно мислите му.

Накрая Манон отговори:

- С уивърн полетът от Пустошта до Рифтхолд е само няколко дни. - От очите й надничаше предпазливост, но... и лека усмивка. - Смятам, че Бронуен и Петра са способни да поемат контрола, ако се измъквам от време на време. Да помагам на рукините.

Той видя обещанието в погледа й, в едва забележимата й усмивка. И двамата още скърбяха, още бяха съкрушени, но в този нов свят... навярно можеха да оздравеят. Заедно.

- Защо просто не се ожените? - предложи Ирен и Дориан врътна смаяно глава към нея. - Така ще ви е по-лесно и на двамата. Няма да ви се налага да се преструвате през цялото време.

Каол изгледа учудено съпругата си.

А тя сви рамене.

- Пък и такъв съюз ще е доста ползотворен за двете ни кралства.

Дориан знаеше, че лицето му е поруменяло, когато пак се извърна към Манон, готов да се извини, да отрече.

Тя обаче се подсмихна на Ирен и ефирният ветрец развя сребристобялата й коса, сякаш я водеше към обединения народ, който скоро щеше да полети на запад. Сетне яхна Абраксос, улавяйки поводите му в ръце.

- Ще видим - беше единственият отговор на Манон Черноклюна, Върховна кралица на крочанките и Железни зъби, преди с уивърна й да се понесат в небето.

Каол и Ирен се запрепираха през смях, а Дориан отиде до ръба на кулата. И загледа как среброкосата ездачка и уивърнът със сребърни криле се носят към хоризонта.

Усмихна се. И осъзна, че за пръв път от много време очаква с нетърпение утрешния ден.

Роуан знаеше колко труден ще е този ден за нея.

За всички тях, защото се бяха сближили толкова през последните седмици и месеци.

Но седмица след коронацията на Елин се събраха отново. Този път не за да празнуват, а за да се сбогуват.

Денят беше ясен и слънчев, но все така мразовит. Още дълго време ги чакаше студ.

Миналата вечер Елин покани всички да останат. Да изчакат зимните месеци и да си тръгнат напролет. Роуан знаеше, че не очаква да се съгласят.

Някои изглеждаха готови да обмислят предложението й, но в крайна сметка всички, освен Ролф, решиха да си тръгнат.

Днес - заедно. Да се пръснат в четирите посоки. Железни зъби и крочанките бяха отлетели още преди зазоряване, напускайки бързо и тихо. Отправяйки се на запад към отколешния си дом.

Роуан стоеше до Елин във вътрешния двор на двореца и усещаше тъгата, любовта и благодарността, които я изпълваха, докато наблюдаваше приятелите им. Вече се бяха сбогували с хаганските наследници и рукините - Борте прие най-тежко раздялата им, а прегръдката на Елин и Несрин Фалик продължи дълго. Двете си размениха по няколко приглушени думи и Роуан знаеше какво й е предложила Елин: вечното си приятелство, дори на хиляди километри разстояние. Две млади кралици начело на могъщи кралства.