Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Вероятно затова и не беше потърсила леглото си, макар и да знаеше, че Дориан е осигурил условия за спане. Затова стоеше в кулата на уивърните с дремещия Абраксос до себе си и съзерцаваше утихналото бойно поле.

След като разчистеха телата, след като снегът се стопеше, след като пролетта настъпеше, дали на полето пред града още щеше да личи парче обгоряла земя? Дали завинаги щеше да чернее, да бележи лобното им място?

- Имаме окончателна бройка - обяви Бронуен зад нея и Манон я видя да се качва по стълбището заедно с Гленис и Петра.

Махна безмълвно с ръка и се приготви да чуе лошата новина.

Лоша. Но не толкова лоша, колкото можеше да бъде.

Когато Манон отвори очи, трите вещици просто я гледаха. Железни зъби и крочанки стояха заедно, в мир. Като съюзници.

- Утре ще съберем мъртвите - каза приглушено Манон. - Ще ги изгорим, когато изгрее луната.

Традиция и при крочанките, и при Железни зъби. Щеше да е пълнолуние - Утробата на Майката. Най-добрата фаза на луната за ритуално изгаряне. За завръщане при Триликата богиня, за прераждане в утробата й.

- А след това? - попита Петра. - Какво ще правим след това? Манон обходи и трите с поглед.

- Вие какво искате?

- Да си отидем у дома - промълви Гленис.

Манон преглътна.

- С крочанките сте свободни да си тръгнете, когато...

- В Пустошта - поясни Гленис. - Заедно.

Манон и Петра се спогледаха. Петра каза:

- Не можем.

Устните на Бронуен се извиха нагоре в крайчетата.

- Можете.

Манон примигна. И мигна още веднъж, когато Бронуен протегна юмрук към нея и го отвори.

В шепата й се криеше светлолилаво цвете, голямо колкото нокътя на палец. Красиво и нежно.

- Току-що пристигна един отряд крочанки. С малко закъснение, но са чули призива ни за помощ и идват. Чак от Пустошта.

Манон не можеше да откъсне очи от лилавото цветенце.

- Те ни го донесоха. От равнината пред Вещерския град.

Онова голо, пропито с кръв поле. Земята, която не бе раждала цветя и друг живот, освен трева, мъхове и...

Зрението й се замъгли. Гленис хвана ръката й и я доближи до тази на Бронуен, която пусна цветенцето в дланта й.

- Само заедно можем да развалим проклятието - прошепна Гленис. - Бъди мостът. Бъди светлината.

Мост между двата вещерски народа, в какъвто вече се беше превърнала.

И светлина - както Тринайсетте избухнаха със светлина, а не с мрак в сетните си мигове.

- Когато желязото се топи - каза Петра с плувнали в сълзи сини очи.

Тринайсетте бяха разтопили вещерската кула. Заедно с враговете си от Железни зъби. Отдавайки и себе си.

- Когато цветя избуяват от кръвта - поде Бронуен.

Манон отправи поглед към бойното поле и коленете й едва не се подкосиха. Безброй цветя застилаха окървавените отломки, където Тринайсетте бяха срещнали смъртта си.

Тление довърши:

- Нека земята бъде свидетел!

Бойното поле, където владетели и жители на множество кралства, множество нации бяха дошли да отдадат почит пред саможертвата на Тринайсетте.

В спусналото се мълчание Манон прошепна с пресеклив глас, държейки мъничкото, безценно цвете в дланта си:

- А ти се завърни у дома.

Гленис сведе глава.

- Проклятието е развалено. Завръщаме се у дома като един народ.

Да, проклятието бе развалено.

Манон продължи да се взира в тях с пресядащ в гърлото й дъх.

След малко вдигна Абраксос и за броени секунди се качи на седлото му. Нито им обясни къде отива, нито се сбогува с тях, преди двамата да се втурнат в просветляващата се нощ.

Уивърнът й се насочи към парчето опожарена земя сред бойното поле. Право към сърцето му.

Усмихната през сълзи, смеейки се с радост и тъга, Манон остави скъпоценното цвете от Пустошта на свещеното място.

С благодарност и любов.

За да знаят сестрите й - да знае Астерин в света, в който сега бродеше ръка за ръка с ловеца и рожбата си, - че бяха успели.

... че вещиците се завръщаха у дома.

Елин искаше да заспи, но не можеше. Не беше приела предложенията да й намерят стая с легло сред суматохата в двореца.

Вместо това двамата с Роуан бяха отишли в тържествената зала, за да разговарят с ранените, да помогнат с каквото могат на нуждаещите се.

Изгубените елфи на Терасен заедно с гигантските им вълци и човешкия клан, с който се бяха съюзили, искаха да говорят с нея също колкото и гражданите на Оринт. Скоро и тя, и целият свят щеше да узнае как са открили Вълчото племе преди десетилетие, как са заживели с него в дивите планински земи и равнините отвъд тях.