Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Но още не можеше да си намери място. Защото затвореше ли очи, виждаше нещото, крило се под кожата на Ераван. Да, беше го унищожила, но... питаше се дали някога ще го забрави. Тъмното му, мазно присъствие. Преди няколко часа не можеше да прецени дали повръщаше заради спомена, или заради бременността.

- Най-добре намери съпруга си и иди да полегнеш - посъветва я Хафиза, докуцуквайки свъсено. - Кога за последно си спала?

Ирен вдигна глава - по-тежка, отколкото бе преди броени минути.

- Когато и ти, бих казала.

Преди два дни.

Хафиза изцъка с език.

- Надви злия тиранин и продължаваш да лекуваш ранените... цяло чудо е, че още си в съзнание, Ирен.

Ирен наистина се чувстваше на ръба да припадне от изтощение, но неодобрението в гласа на Хафиза сякаш вля стомана в гръбнака й.

- Способна съм да работя.

- Заповядвам ти да намериш очарователния си съпруг и да поспиш. Заради детето в утробата ти.

Ох! Представеше ли го така Върховната лечителка...

Ирен се изправи с пъшкане.

- Безпощадна си.

Хафиза само я потупа по рамото.

- Добрите лечителни знаят кога е време да си починат. Умората те кара да взимаш лоши решения. А лошите решения...

- Струват животи - довърши Ирен и вдигна очи към куполестия таван високо, високо над тях. - Май никога не спираш да наставляваш, а?

Хафиза се усмихна широко.

- Такъв е животът, Ирен. Никога не преставаме да се учим. Дори на моята възраст.

Ирен отдавна подозираше, че именно любовта на Върховната лечителка към учението поддържаше сърцето й младо толкова години. Тя просто се усмихна на наставницата си.

Погледът на Хафиза омекна. Стана умислен.

- Ще останем колкото е необходимо. Докато войниците на хагана са в състояние да бъдат отведени у дома. е оставим част от лечителките да се грижат за ранените тук, но до няколко седмици тръгваме към Южния континент.

В гърлото на Ирен заседна буца.

- Знам.

- А ти - продължи Хафиза, хващайки ръката й, - няма да се прибереш с нас.

Въпреки че очите й пареха, Ирен отвърна:

- Не, няма.

Хафиза стисна пръстите й в топлата си ръка. Силна като стомана.

- Значи ще трябва да си намеря нова наследница.

- Съжалявам - прошепна Ирен.

- За какво? - засмя се Хафиза. - Ти откри любовта и щастието, Ирен. По-хубаво от това не мога да ти пожелая.

Ирен избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.

- Просто... не искам да си помислиш, че нарочно съм губила времето ти...

Хафиза прихна в дрезгав смях.

- Губила си ми времето? Ирен Тауърс. Ирен Уестфол. - Старицата хвана лицето й в силните си, древни длани. - Ти избави всички ни.

Ирен затвори очи и Хафиза я целуна по челото. Благословия и сбогуване.

- Ще останеш по тези земи - каза Върховната лечителка с нетрепваща усмивка. - Но напук на океана между нас ще бъдем вечно свързани ето тук. - Тя докосна гърдите си точно над сърцето. - И колкото и години да минат, знай, че в Tope Сесме винаги ще има място за теб.

Ирен долепи разтреперана ръка върху собственото си сърце и кимна.

Хафиза стисна рамото й и понечи да се върне при пациентите си.

Но Ирен подхвана:

- Ами ако...

Хафиза се обърна и вирна въпросително вежди.

-Да?

Ирен преглътна сухо.

- Ако след като се установя в Адарлан и родя бебето... Ако в подходящия момент реша да направя моя собствена Tope тук?

Хафиза килна глава, сякаш слушаше как въпросът отеква в собственото й сърце.

- Tope Сесме в Севера.

Ирен продължи:

- В Адарлан. В Рифтхолд. Нова Tope, която да възстанови загубите, нанесени от Ераван. Да учи децата, неопознали дарбата си, както и онези, които тепърва ще се раждат с такава.

Защото мнозина от елфите, прибиращи се от бойното поле, бяха потомци на лечителните, отдали силите си на жените от Tope - преди много, много време. Навярно отново биха помогнали.

Усмивката пак изплува на лицето на Хафиза.

- Идеята ти много ми харесва, Ирен Уестфол.

С тези думи Върховната лечителна се върна обратно към хаоса от болка и лечебна сила.

Ирен остана на мястото си, долепила ръка върху леко издутия си корем.

И се усмихна широко, уверено на бъдещето, разкрило се пред нея, светло като разпъпващата се зора.

Изгревът наближаваше, но Манон не можеше да заспи. Дори не си беше потърсила място за почивка - имаше още много ранени крочанки и Железни зъби, а и не бе приключила с преброяването на оцелелите от битката. От войната.

Усещаше празнота в себе си, на мястото, където някога пламтяха ярко дванайсет смели души.