Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Дароу ги поведе към трапезарията, за да си набавят храна и напитки, каквито въобще можеха да се намерят посред нощ, и то след такава битка...

Но щом съзря кой ги чакаше сред поизлинялото великолепие на тържествената зала, Елин забрави за глада и жаждата си.

Цялата зала стихна, когато тя се спусна към Едион и се хвърли на врата му с такава сила, че залитнаха с крачка назад.

Най-сетне си бяха у дома. Заедно.

Усети смътно, че Лизандра отива при Роуан и другите зад нея, но не се обърна. Защото радостният й смях секна, като видя изпитото, уморено лице на Едион. Тъгата по него.

Тя сложи ръка на бузата му.

- Съжалявам.

Той затвори очи и се облегна на нея с разтреперана уста.

Елин не каза нищо за щита на гърба му - щита на баща й. За пръв път го виждаше с него.

Вместо това попита тихо:

- Къде е той?

Едион я изведе безмълвно от трапезарията. Тръгнаха по лъкатушещите коридори на двореца, техния дворец, стигайки до малка, осветена със свещи стаичка.

Гавриел беше положен върху маса и жестоко обезобразеното му тяло бе покрито с вълнено одеяло. Открояваше се само красивото му лице, благородно и милостиво дори в смъртта.

Едион остана при вратата, а Елин отиде при воина. Роуан и другите спряха при Едион и вреченият й сложи ръка на рамото му. Фенрис и Лоркан сведоха глави.

Тя спря при масата, върху която лежеше Гавриел.

- Изчаквах да положиш кръвната клетва след сина си - промълви и глухият й глас отекна между каменните стени. - Но искам да я положиш сега, Гавриел. С огромна чест и благодарност ти предлагам да положиш кръвната клетва пред мен.

Сълзите й закапаха тежко по одеялото, покрило тялото му, и тя избърса една, преди да извади кинжала от ножницата на хълбока си. После отви едната му ръка.

И поряза дланта му. Плътта не закърви, само се поду леко. Но тя изчака и накрая една капка кръв се отрони върху каменния под. Сетне направи разрез върху китката си, потопи пръсти в кръвта и пусна три капки в устата му.

- Нека светът знае - каза Елин с пресеклив глас - колко доблестен елф беше. Както и че защити сина си и кралството ни и ни помогна да го спасим. - Тя целуна студеното му чело. - Вече ни свързва кръвната клетва. И ще бъдеш погребан подобаващо. - Тя се отдръпна и го погали по бузата. - Благодаря ти!

Нямаше друго за изричане...

Като се обърна, забеляза сълзи не само по лицето на Едион.

И ги остави в стаята - кадъра, братята му, които искаха да се сбогуват с Гавриел по свой начин.

Фенрис, чието окървавено лице още не бе обгрижено от лечителка, падна на коляно до масата. След миг Лоркан стори същото.

Елин вече стигаше до вратата, когато и Роуан коленичи. И запя онази древна траурна песен, отколешна и свещена, колкото самия Терасен. Същата молитва, която и тя бе напявала някога, докато вреченият й я татуираше.

Ясният, дълбок глас на Роуан продължаваше да изпълва стаята, когато Елин хвана Едион под ръка, позволявайки му да се отпусне на нея, и го поведе към тържествената зала.

- Дароу ме нарече „Ваше Величество“ - похвали се след малко.

Едион плъзна зачервени очи към нея. В дълбините им проблесна искра - макар и нищожна.

- Дали трябва да се притесняваме?

Устаите на Елин се извиха нагоре.

- И аз си помислих същото.

Толкова много вещици. В двореца имаше толкова много вещици - и крочанки, и Железни зъби.

Елида оглеждаше лицата им, помагайки на лечителните в тържествената зала. Бяха надвили валгския крал и кралица - но ранените си оставаха. И тя щеше да се грижи за тях, докато имаше сили.

Но когато някаква белокоса вещица докуцука в залата, понесла ранена крочанка заедно с друга своя сестра, непозната на Елида... Елида се озова по средата на залата, където бе прекарала безброй щастливи дни в детството си, преди да осъзнае, че жената се канеше да излезе.

Манон обаче спря, като я видя. И прехвърли ранената крочанка на своята сестра по оръжие. Ала не помръдна от мястото си.

Елида съзря тъгата по лицето й още преди да я достигне. Помьтнелите й от болка златисти очи.

Въпреки това отиде при нея.

-Коя?

Манон преглътна.

- Всички.

Всички Тринайсет. Всичките свирепи, неповторими вещици ги нямаше вече.

Елида сложи ръка на сърцето си, сякаш се боеше да не се пропука.

Но Манон скъси разстоянието помежду им и независимо от скръбта по раненото си, окървавено лице постави ръка върху рамото на Елида. За да я утеши.

Явно вещицата се бе научила на това.

Очите на Елида запариха, замъглиха се и Манон избърса сълзата, отронила се от едното.