Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Ала не можеше да откъсне поглед от тъмното петно. Единствената следа.

Десет години на мъки, терзания и страх, а това петно беше единствената диря от тях.

Той завъртя меча в ръката си. Струваше му се по-тежък отпреди. Мечът на истината.

А каква се оказваше истината в крайна сметка?

Ераван беше избил и поробил толкова много съдби, само и само за да види отново братята си. Да, бе целял да завладее света им, да го накаже, но и да намери братята си. Не ги беше забравил хилядолетия по-късно. И не спираше да мисли за тях.

Дали Дориан би направил същото за Каол? За Холин? Дали би унищожил цял свят, за да ги открие?

Черното стрие на Дамарис не отразяваше светлината. Не проблясваше.

Въпреки това той сграбчи златната му дръжка и каза:

- Аз съм човек.

Златото се стопли в ръката му.

Той се вторачи в острието. Мечът на Гавин. Реликва от времена, когато Адарлан бе съществувал като земя на мир и изобилие.

И пак щеше да бъде.

- Аз съм човек - повтори той към звездите, изгряващи над града.

Мечът не отговори втори път. Сякаш знаеше, че не е необходимо.

Разнесе се бумтеж на големи криле и Абраксос кацна на балкона. С белокоса ездачка на гърба си.

Дориан загледа смаяно как Манон Черноклюна слиза от уивърна. Тя плъзна златисти очи по него, после ги стрелна към тъмното петно върху каменния под.

Накрая ги върна към неговите. Бяха предпазливи, уморени - но грееха.

- Здравей, малки принце! - промълви тя.

По устните му разцъфна усмивка.

- Здравей, малка вещице!

Той огледа небето за Тринайсетте, за Астерин Черноклюна, която трябваше да вие победоносно към звездите.

Манон каза тихо:

- Няма да ги откриеш. Нито в това небе, нито в друго.

Като осмисли думите й, сърцето му натежа. И загубата на дванайсетте необуздани, величави живота издълба още една дупка в него. Дупка, която нямаше да се запълни, която щеше да почита до гроб. Той прекоси мълчаливо балкона.

Манон не се отдръпна, когато я прегърна.

- Съжалявам - прошепна в косите й.

Ръцете й се плъзнаха плахо, бавно по гърба му. И го прегърнаха.

- Липсват ми - пророни с разтреперан глас тя.

Дориан я притисна по-здраво към себе си и й позволи да остане в обятията му колкото време имаше нужда, докато Абраксос се взираше в опожареното парче земя от равнината, в лобното място на вречената си, която никога нямаше да се завърне.

А градът под тях ликуваше.

Елин изкачваше с Роуан стръмните улици на Оринт.

Народът й ги обточваше със свещи в ръце. Като река от светлина, от огън, водеща към дома.

Право към портите на двореца.

Където ги чакаха лорд Дароу и Еванджелин. Момиченцето сияеше от радост.

Дароу, застанал на пътя им, ги гледаше с каменно лице. Непоклатимо като скалната снага на Еленови рога, издигаща се зад града.

Роуан изръмжа тихо и Фенрис, вървящ на крачка зад тях, повтори звука.

Но Елин пусна ръката на вречения си и огнените им корони угаснаха, докато извървяваше последните няколко стъпки до сводестия вход на двореца. До Дароу.

По озарената в златисто улица се възцари тишина.

Старият лорд нямаше да я допусне. Щеше я изхвърли пред очите на целия свят. Като последен, унизителен плесник през лицето.

Но Еванджелин подръпна ръкава на Дароу - като че го подканваше.

Жестът успя да подтикне стареца да проговори:

- С младата ми повереница разбрахме, че си се изправила срещу Ераван и Майев с почти изчерпана магия.

- Така беше. И никога няма да си я възвърна.

Дароу поклати глава.

- Защо?

Не питаше за изтощението на магията й. Питаше защо се бе опълчила на най-големите си врагове с нищожни искрици сила във вените си.

- Терасен е мой дом - каза Елин.

Това беше единственият отговор, който й подсказваше сърцето.

Дароу се усмихна леко.

- Така е. - Лордът сведе глава. Сетне преви цялото си тяло в дълбок поклон. - Добре дошли! - Каза, а изправяйки се, добави: - Ваше Величество!

Но Елин погледна към Еванджелин, която продължаваше да се усмихва сияещо.

Върни ми кралството, Еванджелин.

Така й беше заповядала преди много, много месеци.

И не знаеше как бе успяло да го постигне момичето. Как бе променило възрастния господар пред тях. Но ето че Дароу я канеше през портата към двореца зад нея.

Еванджелин й намигна окуражително.

Елин се засмя, хвана момичето за ръката и поведе обещанието за светло бъдеще на Терасен към двореца.

Всяка древна, белязана от годините зала й навяваше спомени. Оставяше я без дъх и изпълваше очите й със сълзи. Заради славното им минало. И тъжния им, окаян вид сега. И мисълта, че предстоеше да си върнат стария блясък.