Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

- Ще се преструваме, че последните ми думи към теб са били достойни за песен.

Тя замахна с огнения меч.

Устата на Майев още беше отворена в беззвучен писък, когато главата й се търкулна върху снега.

Плисна черна кръв, но Елин не спря дотук. Замахна отново с Голдрин и прониза черепа на Майев. Забивайки го в земята отдолу.

- Изгори я - програчи Лоркан.

Топлата, силна ръка на Роуан отново намери нейната.

Като вдигна очи към него, по лицето му блещукаха сълзи.

Не заради мъртвата валгска кралица пред тях. Не и заради подвига на Елин. Нейният принц, съпруг и вречен бе отправил поглед на юг. Към бойното поле.

Дори когато силите им се сляха и Елин превърна Майев в пепел, Роуан не откъсна очи от бойното поле.

Където редица след редица, след редица валгски войници се строполяваха на колене в разгара на битката с елфи, вълци и даргански ездачи.

Където руките кръжаха смаяно във въздуха, докато илкените падаха от небесата, сякаш улучени от смъртоносни стрели.

В далечината отекнаха няколко оглушителни писъка - сетне стихнаха.

Цяла армия рухна насред сражението.

Вълната на затишието се разливаше от вътрешността на армията към периферията й. Докато цялата моратска войска не легна неподвижно на земята. Докато вещиците от Железни зъби, воюващи в небето, не осъзнаха какво се случва и не се устремиха на юг, бягайки от рукините и вещиците, които се спуснаха след тях.

Докато тъмната сянка около повалената армия не се разсея във въздуха.

Тогава Елин разбра със сигурност, че Ераван вече го няма.

Разбра кой бе успял да го надвие най-накрая.

Тя извади меча си от купчината пепел, в която се беше превърнала Майев. Вдигна го нависоко в нощното небе, към звездите, и изпълни света с победоносния си вик. С името, което войниците на бойното поле и в града заповтаряха, докато не прокънтя в цял Оринт. Докато не достигна сияйните звезди на Господаря на Севера, от чиято пътеводна светлина към дома вече не се нуждаеше.

Ирен.

Ирен.

Ирен.

Каол се събуди от топли, нежни ръце, милващи го по челото, по челюстта.

Познаваше този допир. Щеше да го разпознае, дори да беше сляп.

Последно си спомняше как се сражава на парапета на крепостната стена. В следващия миг светът изчезна. Сякаш избликът на сила от тялото на Ирен бе отслабил не само гръбнака, но и съзнанието му.

- Не знам дали да ти се разкрещя, или да заплача - простена той, като отвори очи и видя Ирен коленичила пред него.

Погледът му обходи за миг всичко наоколо: лежеше по гръб върху най-долните стъпала на някакво стълбище. Голям свод, отворен към мразовитата нощ, разкриваше ясно, звездно небе. Без нито един уивърн.

Чуваха се викове. Ликуващи, триумфални викове.

Но нито един костен барабан. Нито ръмжене и зверски ревове.

А Ирен галеше лицето му с усмивка. И сълзи в очите.

- Крещи ми колкото си искаш - каза му и няколко от сълзите й се отрониха.

Каол обаче можеше единствено да се взира в нея, проумявайки какво се е случило. Защо силата й е бликнала така.

Какво бе постигнала неповторимата жена пред него.

Всички скандираха нейното име. И войниците, и жителите на Оринт.

Каол се радваше, че е седнал.

Макар и изобщо да не го изненадваше, че Ирен е постигнала невъзможното.

Той плъзна ръце през кръста й и зарови лице в шията й.

- Значи всичко приключи - пророни до кожата й, неспособен да овладее разтрепераното си тяло, смесицата от облекчение, радост и остатъчен, призрачен страх.

Тя само прокара пръсти през косата му и надолу по гърба му. Каол почувства усмивката й.

- Да, приключи.

Но жената в обятията му, детето в утробата й...

Ераван може и да го нямаше вече заедно със заплахата и армията му. И с Майев.

Ала животът, осъзна Каол - животът току-що започваше.

Несрин не можеше да повярва. Врагът просто се беше... сринал. Дори принцесите в тела на каранкуи.

Звучеше също толкова налудничаво, колкото това, че елфи и вълци просто бяха изскочили от дупки в материята на света. Отдавна изгубена армия, която мълниеносно атакува Морат. Сякаш воините знаеха точно къде и как да нападнат врага. Сякаш някой ги бе съживил от древните северни митове.

Несрин кацна върху окъпаните в кръв градски стени и загледа как рукини и вещици преследват легиона на Железни зъби към хоризонта. И тя щеше да лети с тях, ако не бяха кървавите следи от нокти около едното око на Салки.

Като слезе от гърба му, едва събра сили да извика лечителка.