Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Да разседлае рука си, говорейки му успокоително. Дълбоките резки от ноктите на илкена го обливаха в кръв. Не се виждаше отрова, но...

- Ранена ли си?

Сартак. Принцът я оглеждаше от глава до пети с широко отворени очи и оплискано в кръв лице. Зад него Кадара дишаше тежко, кацнала върху парапета. Перата й бяха също толкова окървавени, колкото ездачът й.

Сартак я стисна за раменете.

- Ранена ли си?

За пръв път разчиташе подобна паника в изражението му.

Несрин просто посочи застиналия враг, неспособна да изрече каквито и да било думи.

Докато наоколо ехтеше една дума, отново и отново. Ирен.

По стената към двата рука се спуснаха лечителки и Несрин си позволи да прегърне Сартак през кръста. Да долепи лице до покритите му от броня гърди.

- Несрин.

Името й прозвуча едновременно като въпрос и заповед. Но тя продължи да се притиска към него. Бяха стигнали толкова, толкова близо до пълното поражение.

Ирен. Ирен. Ирен, крещяха войниците и жителите на града.

Сартак прокара ръка по сплъстената й коса.

- Досещаш се какво означава победата, нали?

Тя вдигна глава и свъси вежди. Зад тях Салки стоеше търпеливо, докато някаква лечителка затваряше раните около окото му с магията си.

- Една спокойна нощ, надявам се - отвърна тя.

Той се засмя и я целуна по слепоочието.

- Означава - прошепна до кожата й, - че се прибираме у дома. Че идваш у дома с мен.

Въпреки съвсем скорошния край на битката, въпреки всички мъртви и ранени наоколо Несрин се усмихна. У дома. Да, щеше да се прибере с него в Южния континент. При всички, които ги чакаха там.

Елин, Роуан, Лоркан и Фенрис останаха на полето пред градската порта, докато не се увериха, че сразената армия няма да се надигне. Докато хаганските войници не плъзнаха сред вражеските, побутвайки ги с крака и оръжия. Без отговор.

Ала не обезглавяваха падналите воини. Не довършваха работата си докрай.

Защото лечителните можеха да спасят онези с черни пръстени и нашийници.

Това обаче щеше да почака до утре.

Луната вече достигаше зенита си, когато безмълвно стигнаха до заключението, че армията на Ераван повече никога няма да се надигне. Когато руките, крочанките и отцепилите се вещици от Железни зъби се скриха зад нощния хоризонт, преследвайки последните оцелели от вражеския въздушен легион.

Елин се обърна към южната порта на Оринт.

Сякаш в отговор, тя се открехна със стон да я приветства.

Като две широко отворени ръце.

Елин погледна към Роуан. Огнените им корони продължаваха да горят все така ярко. Тя го хвана за ръка.

С препускащо сърце, чийто трепетен ритъм отекваше във всичките й кости, Елин пристъпи към портата. Към Оринт. Към дома си.

Лоркан и Фенрис тръгнаха след тях. Раните по лицето на Фенрис още кървяха, но той не позволи на Елин и Роуан да ги излекуват. Каза им, че искал да ги запази, за да му напомнят. Те не посмяха да попитат какво. Беше твърде рано.

Като наближиха свода, Елин вирна високо брадичка и изпъна рамене.

Войниците ги посрещнаха с шпалир.

Не хагански войници, а мъже и жени в терасенски брони. Сред тях се виждаха и цивилни - с изпълнени от страхопочитание и радост лица.

Елин надзърна към прага на портата. Към древните, познати камъни, покрити със засъхнала кръв.

И ги обгърна с покривало от слаб пламък. Последните остатъци от магията й.

Когато огънят угасна, камъните вече бяха чисти. Нови. Както целият град щеше да се възроди, да се извиси, да се окъпе в разкош. Отново да се превърне в сърцето на просветлението.

Докато прекосяваха прага, Роуан стисна пръстите й, но тя не го погледна.

Защото не можеше да откъсне очи от широките, непринудени усмивки на народа си, който заликува, най-сетне приветствайки кралицата си в Оринт.

Едион се би, докато вражеският войник пред него не се свлече на колене, привидно мъртъв.

Но мъжът с черен пръстен на ръката не беше мъртъв.

Само демонът в него.

А когато войници от безброй нации заликуваха, когато плъзна мълвата, че лечителна от Tope Сесме е надвила Ераван, Едион просто слезе от крепостната стена.

Намери го само по мириса. Дори след смъртта мирисът му оставаше като пътека, по която Едион тръгна през разрушените улици и тълпите от празнуващи, ридаещи хора.

Самотна свещ гореше в празната стая на стражевата сграда, където бяха положили тялото му върху дълга работна маса.

Едион коленичи пред баща си.

Нямаше представа колко време е стоял така със сведена глава. Но свещта почти прегаряше, когато вратата се отвори със скърцане и в стаята нахлу познат мирис.