Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Без да пророни и дума, тя го доближи с тихи стъпки. После се преобрази и коленичи до него.

Лизандра просто се облегна на него, докато Едион не преметна ръка през раменете й, притискайки я към себе си.

Останаха коленичили заедно и той знаеше, че нейната скръб е също толкова искрена, колкото неговата, че скърби не само за Гавриел, но и заради неговата мъка.

Заради годините, които нямаше да изживеят заедно с баща му. Годините, които бе осъзнал, че иска да има с него. Заради историите, които искаше да чуе, заради елфа, когото искаше да опознае. Ала нямаше да може.

Дали Гавриел го знаеше? Или бе загинал с мисълта, че синът му не желае да има нищо общо с него?

Не можеше да понесе тази вероятност. Бремето й щеше да става все по-нетърпимо.

Когато свещта догоря, Лизандра стана и го вдигна със себе си.

Грандиозно погребение, обеща му приглушено Едион. С всички почести, всички тържествени кралски регалии, оцелели след битката. Щеше да погребе баща си в кралското гробище сред легендарните герои на Терасен. Където щяха да положат и него за вечния му сън. До баща му.

Поне това можеше да стори за него. Да се увери, че знае истината в Отвъдното.

Излязоха на улицата и Лизандра спря да избърше сълзите му. Да го целуна по бузите, после и по устата. Нежно, любящо.

Едион я прегърна и я притисна плътно към себе си под звездите и лунната светлина.

Нямаше представа колко дълго са стояли така насред улицата. Но накрая някой се покашля дискретно и двамата се откъснаха един от друг, за да надникнат към източника на звука.

Беше млад мъж, на не повече от трийсет.

Взираше се в Лизандра.

Не приличаше на вестоносец, нито на войник, макар и да бе облечен в дрехите на рукините. Излъчваше самообладание, целеустременост и кротка сила. Високият мъж преглътна.

- Вие ли... вие ли сте лейди Лизандра?

Лизандра килна глава.

- Да.

Мъжът пристъпи към нея и Едион едва се сдържа да не я избута зад себе си. Да не извади меча си, опирайки го в гърлото на непознатия, чиито сиви очи се отвориха още по-широко - и заблестяха от сълзи.

Но той се усмихна радушно.

- Казвам се Фалкан Енар - обяви с ръка на гърдите.

Лизандра го гледаше все така предпазливо, объркано.

Усмивката на Фалкан не трепна.

- Издирвам те от дълго, дълго време.

После й разказа цялата си история с обляно в сълзи лице.

Чичо й. Това беше чичо й.

Баща й беше доста по-възрастен от него, но откакто Фалкан научил за нея, започнал да я търси под дърво и камък. Десет години издирвал изоставеното дете на покойния си брат, посещавайки Рифтхолд при всяка възможност. Без да осъзнава, че и тя може да е наследила дарба като неговата - че може да няма лицето на брат му.

Но Несрин Фалик го намерила. По-скоро се намерили един друг. И заедно стигнали до истината - щастлива случайност в големия свят.

Искал да й остави в наследство състоянието, което бил натрупал като търговец.

- Всичко е твое - каза Фалкан. - Повече никога нищо няма да ти липсва.

Разплакана, Лизандра го прегърна силно с искрено щастие, изписало се на лицето й.

Едион ги наблюдаваше мълчаливо със сломено сърце. Но се радваше за нея - за лъча светлина, който бе открила.

Лизандра се откъсна от Фалкан. Все така усмихната, по-прелестна от нощното небе над тях. Тя преплете пръсти с тези на Едион и ги стисна силно, отговаряйки на чичо си:

- Вече имам всичко, от което се нуждая.

Часове по-късно, седнал на балкона, където Ераван бе намерил смъртта си, Дориан още не можеше да повярва какво се е случило.

Взираше се в тъмното петно върху каменния под, от което стърчеше Дамарис. Едничката следа от валгския крал.

Името на баща му беше неговото собствено. Усещаше тежестта му, но не като нещо неприятно.

Той стисна окървавените си пръсти. От магията му имаше само жалки остатъци, а вкусът на кръв още обгръщаше езика му. Белези на предстоящото прегаряне. Никога преди не го бяха спохождали. Но май трябваше да свиква с тях.

Дориан се изправи на разтреперани крака и изтръгна Дамарис от камъните. Острието му беше станало черно като оникс. Плъзвайки пръсти по жлеба му, установи, че чернилката няма да падне.

Трябваше да слезе от тази кула. Да открие Каол. И другите. Да помогне на ранените. И на войниците в несвяст на полето долу. Онези, които не бяха обсебени от демони, вече бяха избягали, подгонени от причудливите елфи и гигантските вълци с човешки ездачи.

Трябваше да се махне оттук. Да напусне това място.