Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

- Живей, Елида! - каза вещицата, преди да се върне към вратата. - Живей!

Манон се загуби в оживения коридор с разлюляна зад гърба й плитка. И Елида се зачуди дали заповедта й изобщо бе предназначена за нея.

Часове по-късно Елида откри Лоркан на бдението край тялото на Гавриел.

Когато новината я споходи, тя поплака за елфа, държал се толкова мило с нея. А като зърна Лоркан, коленичил пред Гавриел, разбра, че и той доскоро бе правил същото.

Доловил появата й на вратата, Лоркан се изправи с болезнено, бавно движение, издаващо непосилната му умора. По лицето му бе изписана искрена скръб. Тъга и разкаяние.

Тя разтвори обятията си за него и той я придърпа към себе си с тежка въздишка.

- Разправят - прошепна в косата й, - че ти си отговорна за победата над Ераван.

Елида се отдръпна от прегръдката му, извеждайки го от стаята, изпълнена с мъка и светлина от свещи.

- Не аз, а Ирен - поправи го, докато го водеше към едно усамотено място до прозорците с изглед към ликуващия град. - На мен просто ми хрумна идеята.

- Без твоята идея сега щяхме да пълним коремите на моратските зверове.

Елида врътна очи въпреки всичко случило се, въпреки всичко, което ги чакаше.

- Е, добре, заслугата е обща. - Тя прехапа долната си устна. - Перант? Чувал ли си нещо за Перант?

- Един рукин пристигна в града преди няколко часа. И там е същото като тук: след смъртта на Ераван войниците, обсадили града, или са паднали, или са избягали. Жителите му са си върнали контрола, но обсебените войници ще имат нужда от лечителки. Утре ще изпратим няколко.

Коленете й едва не се подкосиха от облекчение.

- Благодаря на Анийт. Или по-скоро на Силба.

- И двете ги няма вече. Благодари на себе си.

Елида махна с ръка, а Лоркан я целуна.

Като се отдръпна, тя пророни:

- Това пък за какво беше?

- Предложи ми да остана - отвърна той.

Сърцето й затуптя лудо.

- Остани - прошепна му.

Светлина - прекрасна светлина изпълни тъмните му очи.

- Предложи ми да дойда в Перант с теб.

Тя му отговори, макар и с треперещ глас:

- Ела в Перант с мен.

Лоркан кимна и усмивката му се превърна в най-красивото нещо на света.

- Предложи ми да се оженя за теб.

Елида заплака през смях.

- Ще се ожениш ли за мен, Лоркан Салватер?

Той я грабна на ръце и заобсипва лицето й с целувки. Сякаш и последната окована част в него най-сетне бе освободена.

- Ще си помисля.

Тя се засмя и го перна по рамото. После пак се засмя, този път още по-гръмогласно.

Лоркан я пусна на земята.

- Какво?

Тя стисна устни да сдържи смеха си.

- Ами, просто... Аз съм господарка на Перант. Ако се ожениш за мен, ще вземеш фамилното ми име.

Той примигна недоумяващо.

Елида пак се засмя.

- Ще станеш лорд Лоркан Локан.

Като го изрече на глас, й прозвуча още по-нелепо.

Той отново мигна, а сетне прихна в смях.

Елида за пръв път чуваше толкова жизнерадостен звук.

Лоркан пак я вдигна на ръце и я завъртя във въздуха.

- Ще го използвам с гордост до края на дните си - каза в косата й, а като я пусна на земята, усмивката му вече бе изчезнала. Той отметна косата й с безкрайна нежност и я пъхна зад ухото й. - Ще се оженя за теб, Елида Локан. И с гордост ще се наричам лорд Лоркан Локан, колкото и да ми се присмива цялото кралство. - Той я целуна любящо. - А като се венчаем - прошепна, - ще обвържа живота си с твоя. И повече нищо няма да ни раздели. Никога няма да бъдем сами.

Елида зарови лице в ръцете си и заплака. Той й предлагаше сърцето си, готов беше да се откаже от безсмъртието си заради нея. За да бъдат заедно.

Лоркан хвана китките й и свали нежно ръцете й. После й се усмихна плахо.

- Стига да искаш - добави.

Тя го прегърна през врата, чувствайки галопиращото му сърце до своето, пропускайки топлината му чак до костите си.

- Искам го повече от всичко на света - прошушна на свой ред.

Ирен седна уморено на трикракото столче сред хаоса на тържествената зала. Обстановката й беше позната, макар и действията да се развиваха на друго място - в друга величествена зала, временно превърната в болница. Скоро щеше да се съмне, но с останалите лечителки продължаваха да се трудят. Кървящите войници нямаше да оцелеят без тяхната помощ.

Човеци, елфи, вещици и вълци - Ирен за пръв път виждаше толкова различни същества накуп.

Елида също бе дошла в залата, грееща от радост въпреки ранените хора наоколо.

Навярно всички носеха подобна усмивка. Макар че умората бе позаличила тази на Ирен през последния час. Нищо че след битката с Ераван я принудиха да си почине, да си възвърне силите, преди да се заеме с работа по болните.