Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Две жени, които никога не се бяха познавали, които светьт бе приемал за обикновени. Две жени, Жозефин и Мериън, избрали надеждата в лицето на мрака.

Две жени, довели ги до този момент. До този шанс за бъдеще.

В тяхно име Ирен нямаше да се бои. В името на детето в утробата си нямаше да се бои.

В името на света, който с Каол щяха да изградят за рожбата си, Ирен нямаше да се бои.

Да, боговете ги нямаше вече, Силба я нямаше, но Ирен можеше да се закълне, че усеща как топлите й, нежни ръце я направляват. Как притискат гърдите на Ераван, докато валгският крал се мяташе, мъчейки се да я разкъса със силата на хиляда тъмни слънца.

Нейната сила обаче ги разби всички.

Нахлу безмилостно в него, в гърчещия се червей във вътрешността му.

Паразит. Инфекция, хранеща се с живота, с енергията, с радостта.

Някак отдалече тя съзнаваше, че цялата искри, свети по-ярко от пладнешкото слънце. Както и че валгският крал под нея не представлява нищо повече от гнездо усукани една в друга змии, които се опитваха да я ухапят, да отровят светлината й.

Нямаш власт наД мен, каза му Ирен. На тялото, приютило паразита на всички паразити.

Ще те разкъсам на парчета - изсъска той. - И ще започна с детето в...

Ирен разпали силата си само с една мисъл.

Ераван изкрещя.

Силата на сътворението и унищожението. Това таеше в себе си.

Създателка на живот. Сътворителка на светове.

Тя продължи да го изгаря късче по късче. Зае се първо с крайниците му, придвижвайки се навътре.

А когато магията й започна да се изцежда, Ирен протегна ръка.

Не усети болка, когато някой разряза дланта й. И едва почувства натиска на мазолестата ръка, която се сключи с нейната.

Ала когато суровата магия на Дориан Хавилиард се изля в нея, Ирен ахна.

И се превърна в звездна светлина, в топлина, сила и радост.

Силата на Ирен беше силата на живота. На чистия, неомърсен живот.

Едва не събори Дориан на колене, когато се срещна с неговата. Когато той й я предаде доброволно, безвъзмездно, докато Ераван лежеше под тях. Прикован с меч към каменния под.

Демонският крал изрева.

Удовлетворение. Болката му трябваше да достави удовлетворение на Дориан. Защото беше предвестник на края му.

В името на Адарлан, на Сорша, на Гавин и Елена. За всички тях Дориан изля силата си в Ирен.

Ераван се замята и магията му се надигна, блъсвайки се в непробиваема стена от светлина.

Но Дориан нареди:

- Името му!

Ирен, съсредоточена в мисията си, дори не надзърна към него.

Ераван обаче срещна погледа му, стенейки от болка.

Омразата в очите на демонския крал можеше да погълне целия свят.

- Името на баща ми - настоя безцеремонно Дориан. - Отнел си му го.

Чак сега осъзнаваше колко отчаяно се нуждаеше да го разбере.

Жалък, безгръбначен мъж - процеди безгласно Ераван. - Също като теб...

- Кажи ми името му! Върни му го!

Ераван се закикоти през писъците си. Не.

- Върни го!

Този път Ирен го изгледа недоумяващо. Магията й секна за миг.

Ераван скочи и силата му избухна.

Дориан я изтласка и се хвърли към демонския крал. Към Дамарис.

Крясъкът на Ераван заплаши да срути двореца, когато Дориан заби острието още по-надълбоко. И го завъртя. Пусна общата им сила по него.

- Кажи ми името му - просъска задъхано през зъби.

Ирен, вкопчила се в другата му ръка, го предупреди тихо. Дориан почти не я чу.

Ераван просто се изсмя отново и се закашля, когато силата им продължи да го изгаря отвътре.

- Има ли значение? - попита приглушено Ирен.

Да. Дориан не знаеше защо, но имаше.

Баща му може и да беше заличен от Отвъдното, от всяко измерение, но заслужаваше да му върне името.

Като вид отплата. Макар и само за да му даде поне мъничко покой.

Силата на Ераван пак се надигна към тях. Дориан и Ирен я потиснаха.

Сега. Трябваше да го довършат сега.

- Кажи ми името му! - изръмжа Дориан.

Ераван му се усмихна. Не.

- Дориан - предупреди го пак Ирен.

По лицето й се стичаше пот. Нямаше да издържи още дълго. А да рискува нейния живот...

Дориан изпрати силата им по острието. Дръжката на Дамарис засия.

- Кажи ми...

Твоето е.

Ераван изцъкли очи, когато думите се изнизаха от него.

Дамарис ги беше извлякъл от съзнанието му. Но Дориан нямаше време да се диви на силата на меча.

Името на баща му...

Дориан.

Взех името му - изплю Ераван, гърчейки се, докато Дамарис изтръгваше думите от него. - Заличих го. Но той си го спомни веДнъж. Само веДнъж. Когато те съзря за първи път.