Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Изненадваща болка връхлетя рамото му. Запали го.

Сякаш някой го жигосваше. С нажежен ръжен.

С пламък.

Той погледна мястото, но не забеляза рана.

Лирия продължаваше:

- Носиш само страдание на онези, които обичаш.

Думите й звучаха далечно. Като че прегарящата болка ги заглушаваше.

Огнената агония отново го прободе като призрачна рана, като спомен...

Не спомен. Не спомен, а спасително въже, спуснато в мрака. В илюзия. Котва.

С каквато той някога я беше изтръгнал от плена на онзи валгски принц.

Елин.

Той сви ръце в юмруци до тялото си. Елин, която бе страдала като него. Която знаеше какво е мирен живот, но въпреки това избра него, точно такъв, какъвто беше... заради споделените им мъки. Илюзии - това бяха илюзии.

Роуан стисна зъби. Усети нещото, увито около съзнанието му. Нещото, което го държеше в плен.

И изръмжа дълбоко.

Майев му беше причинявала същото страдание и преди. Нахлувала бе в ума му. Беше му отнемала насилствено най-ценното в живота му. Елин.

Но той нямаше да й го позволи отново.

Лоркан изрева от болка, когато нагорещеният ръжен прониза сетивата му, подигравателните думи на Елида, представата му за Перант, дома, който толкова желаеше, а вероятно никога нямаше да зърне.

Светьт затрептя пред очите му. Превърна се в сняг и мрак, и бойно поле.

И Майев. Застанала пред тях с гневно, бледо лице.

Силата й го връхлетя като настървена пантера...

Този път Елида лежеше в огромно, пищно легло, протегнала съсухрена ръка към него. Ръка на старица, осеяна с белези, чиито тьнички сини вени се преплитаха като реките на Доранел.

А лицето й... Тъмните й очи бяха мътни, кожата й - сбръчкана. Оредялата й коса беше снежнобяла.

- Не можеш да избягаш от тази истина - рече със старчески грак. - Тя е като меч, надвиснал над главите ни.

Смъртният й одър. Тя лежеше на смъртния си одър. А ръката, с която той докосна нейната, оставаше все така млада. Лоркан оставаше млад.

Горчива жлъчка обгръщаше гърлото му.

- Моля те!

Той сложи ръка на гърдите си, сякаш така можеше да попречи на сърцето си да се пропука още повече.

Отвърна му слаба, пулсираща болка.

Плиткият дъх на Елида дращеше ушите му. Нямаше сили да я гледа, не можеше...

Притисна ръка още по-плътно към гърдите си. Към болката в тях.

Животът беше болка. Болка и радост. Радост заради болката.

Прочете го по лицето на Елида. По всяка бръчка. По всеки побелял косъм по главата й. Живот, изживян с него. И болка от раздялата, защото бе изживян прекрасно.

Мракът започна да се разсейва. Лоркан долепи ръка към парещата рана в рамото си.

Елида се покашля сухо и сърцето му се сви, но той прие измъчения звук в него. Прие всичко, което щеше да им поднесе бъдещето.

И нищо не го плашеше.

Конал умираше отново и отново. Пак и пак.

Лежеше на пода на верандата и кръвта му се стичаше към обгърнатата от мъгли река отдолу.

Но това трябваше да е неговата участ.

Ако той се хвърлеше от ръба на верандата в бързеите на буйната река, дали някой щеше да забележи липсата му? Ако скочеше заедно с брат си, сграбчил го в обятията си, щеше ли реката да му предложи милостив край?

Не че го заслужаваше. Заслужаваше бавна, мъчителна смърт.

Наказанието му, справедливата отплата за престъплението срещу собствения му брат. За това, че бе допуснал брат му да живее в неговата сянка, без дори да опита да сподели светлината с него.

Огнена болка, жестока и сурова, прогори рамото му. Сякаш някой го бе пъхнал в пещ. Заслужаваше такава агония. Затова я приветства в сърцето си.

С надеждата да го унищожи.

Болка. Същото онова нещо, което най-много се боеше да не им причини, от което се бореше да ги опази.

Мирисът на обгорената им плът опари ноздрите й и Майев се изсмя гърлено.

- Това щит ли беше, Елин? Или се пробва да ги избавиш от мъките?

Роуан беше коленичил до нея и ръката му, отпусната точно върху ръба на захвърлената му брадва, потрепна от ужаса, който изживяваше в кошмара си.

Острието разряза дланта му и уханието на заснежени борове се сля с медния мирис на кръв.

- Дълго можем да продължаваме така - каза Майев. - Докато Оринт не затъне в опустошение.

Погледът на Роуан оставаше все така празен, докато кръвта му шуртеше по снега. Пръстите му се свиха. Съвсем леко.

Приканващ жест, незабележим за Майев. За всеки друг - освен за Елин. Защото телата на двамата говореха на таен език още от мига, в който се срещнаха на онази прашна уличка във Варес.