Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Мъртва. Лирия беше мъртва, а Елин трябваше да оцелее...

- И избираш нея пред мен? - попита Лирия с плувнали в сълзи кафяви очи. - Кога стана такъв?

Роуан не намираше думи да й обясни, да се извини.

Елин беше мъртва.

А той не можеше да диша. И не искаше.

Конал му се хилеше презрително.

- Ти си виновен за всичко, което ме сполетя.

Коленичил на верандата в Доранел, в дворец, който се бе надявал повече никога да не съзре, Фенрис се мъчеше да потисне жлъчката, надигаща се към гърлото му.

- Съжалявам.

- Съжаляваш, но би ли променил нещо? Аз ли бях необходимата жертва, за да постигнеш онова, което желаеше?

Фенрис поклати глава, ала тя внезапно се оказа вълча - пак се озоваваше в тялото, което някога бе обичал силно, с което някога се бе гордял. Във вълчия си облик -неспособен на реч.

- Отне ми всичко - продължаваше братът му близнак. - Всичко. А изобщо скърби ли 'по мен? Натъжи ли те смъртта ми?

Имаше потребност да му каже - да му сподели толкова много, да му разкрие чувствата си. Ала вълчият му език не владееше речта на човеците и елфите. Нямаше глас.

- Заради теб умрях - пророни Конал. - Заради теб страдах. И никога няма да го забравя.

Моля те! Думите прогаряха езика му. Моля те...

Не можеше да го понесе.

Не можеше да гледа как Роуан крещи на колене.

Как Фенрис ридае, вдигнал лице към притъмнялото небе.

А Лоркан - Лоркан мълчеше, забол празен поглед в нищото, докато в съзнанието му се разиграваше незнаен кошмар.

Майев изхъмка под носа си.

- Виждаш ли на какво съм способна? Колко са безпомощни срещу мен?

Роуан изрева и сухожилията по шията му се обтегнаха. Бореше се с всички сили срещу Майев.

Елин не можеше да го понесе. Да гледа как се мъчат.

Това не беше илюзия, нито сън. Болката им беше истинска.

Майев най-накрая разкриваше валгските си сили. Същата адска дарба като на валгските принцове. Същата, на която тя самата бе станала жертва. И бе надвила с огън.

Но не й беше останал огън, за да помогне и на тях. Нито въгленче.

- Вече действително нямаш какво да ми предложиш в замяна - каза Майев. - Освен себе си.

Беше готова на всичко. На всичко, само и само да сложи край на това...

- Ти си нищо.

Елида стоеше пред него, а високите кули на град, който Лоркан никога не бе виждал, който трябваше да е новият му дом, сякаш го зовяха от хоризонта. Вятърът брулеше тъмната й коса, студен като светлината в очите й.

- Просто поредното копеле - додаде тя. - Да не си въобразяваше, че бих се омърсила с теб?

- Мисля, че си моя вречена - програчи той.

Елида се изкикоти.

- Вречена? Как реши, че ти се полага подобно нещо след всичките ти злосторства?

Не можеше да е истина - не беше истина. Но студеното й лице, отчуждеността...

Сам беше виновен за тях. Заслужаваше ги.

***

Майев огледа тримата елфи, някогашни нейни роби, потънали в тъмната й мощ, раздираща съзнанията им, спомените им. И се изсмя.

- Жалко за Гавриел. Той поне загина достойно.

Гавриел...

Майев се обърна към нея.

- О, май не си знаела. - Тя изцъка с език. - Пумата вече няма да реве. Плати с живота си, за да защити малкото си.

Гавриел беше мъртъв. Усети истината в думите на Майев. Позволи им да пробият дупка в сърцето й.

- Него очевидно не си могла да спасиш - допълни валгската кралица. - Но можеш да спасиш тях.

Този път Фенрис изрева. Роуан вече мълчеше и зелените му очи изглеждаха празни. Каквото и да виждаше, явно го беше докарало отвъд писъците и риданията.

Болка. Неописуема, невъобразима болка. Каквато тя самата бе понесла - навярно и по-тежка.

Въпреки това...

Елин не даде на Майев време да реагира. Не й даде време дори да извърне глава. Просто грабна Голдрин от земята до себе си и го запрати по кралицата.

Майев се завъртя тъкмо навреме и острието му прелетя на броени сантиметри от нея, забивайки се със съскане в снега. Още гореше.

Но на Елин и толкова й стигаше.

Без да чака нито миг, изстреля пламъците си като копия.

Не към Майев.

А към Роуан, Фенрис и Лоркан. Удариха ги мощно в раменете.

Прогориха ги. Дамгосаха ги.

Елин беше мъртва. Мъртва, и той я беше предал.

- Ти си недостоен елф - каза Лирия, оглеждайки портата, от която висеше тялото на Елин. - Заслужаваш съдбата си. Заслужаваш я, след като позволи да ми се случи такова нещо.

Елин беше мъртва.

Роуан не искаше да живее в този свят. Нито секунда повече.

Елин беше мъртва. И той...