Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

Фенрис пак падна и кръвта му оплиска снега. Проблесна ярка светлина и той си върна елфическия облик. Жестоките рано по лицето му...

Не. Не...

Елин събра въздух в дробовете си, колкото да процеди сипкаво:

-Бягай!

Предупреждението й накара Роуан най-сетне да обърне поглед към нея.

И тогава Майев атакува отново.

Сякаш бе пазила силата си - сякаш ги бе чакала.

Вълна от мрак обгърна вречения й. Заедно с Лоркан и Фенрис.

Магията им лумна, озарявайки тъмнината като светкавица зад облак. Но не им стигаше да се изтръгнат от хватката на Майев. Лед и вятър заблъскаха мрака й със свирепи, отривисти пориви.

Магията на Майев се засилваше.

Ледът и вятърът секнаха. Мракът като че задуши магията им. Като че я погълна. И приятелите й закрещяха.

Роуан закрещя.

Ераван я доближи задъхан.

- Лечителко - процеди, излъчвайки нечистата си сила като черна аура.

Тя отстъпи назад към парапета на балкона. Валгският крал я последва като хищник, най-накрая спипал дълго преследвана плячка.

- Знаеш ли откога те издирвам? - Вятърът брулеше златистата му коса. - Подозираш ли дори на какво си способна?

Тя се поколеба, опирайки гръб в парапета, който я делеше от ужасяващата пропаст.

- Как мислиш, че се сдобихме с ключовете? - По устните му се появи изпълнена с омраза усмивка. - Съществувате и в моя свят. Но там не сте лечителки, а екзекуторки. Унищожителни. Способни да лекувате, но и да вредите. Да разнищвате тъканта на живота. На световете. - Ераван се ухили широко. - Затова ви покорихме. Използвахме ви да разкъсате материята на Портата на Уирда. Да ни дадете три парчета от нея. Майев така и не разбра. И никога няма да разбере. - Насеченият му дъх натежаваше все повече от садистичната наслада с всяка изречена дума, с всяка стъпка към нея. - Бяха нужни всички лечителки от моя свят, за да откъснат ключовете от портата. Но ти, с твоята дарба... ти можеш да го направиш и сама. А сега ключовете пак са в портата... - Той отново се усмихна. - Майев си въобразява, че идвам да те убия. Малката ти огнена кралица също. Дори не подозират, че исках да те открия. Преди Майев. Преди да те е погубила. А сега стоиш пред мен... Да знаеш колко ще се забавляваме двамата с теб, Ирен Тауърс.

Той стори поредна стъпка към нея. После спря.

Застина. Понечи да помръдне, но не успя.

Тогава погледна към каменния под на балкона. Към кървавия символ, в чиито очертания бе влязъл, без да разбере, прекалено съсредоточен в плячката си.

Знак на Уирда. Капан.

Младата лечителка му се усмихна и бялата светлина около ръцете й примигна, а очите й от златисти станаха сапфирени.

- Аз не съм Ирен.

Ераван извърна глава към небето, където Лизандра в облика на рук се спускаше откъм другата страна на кулата с Ирен в ноктестите си крака.

Силата му се надигна, но Ирен вече сияеше по-ярко от далечната зора.

Лизандра отвори нокти и пусна предпазливо Ирен на балкона, а тя се устреми към Ераван, излъчвайки светлина.

Дориан си върна собствения облик. От неговото тяло също струеше лечебна светлина, а със силата си ограждаше Знака на Уирда, впримчил Ераван. Вратата на кулата се отвори със замах и Елида изхвърча на балкона в същия момент, в който Лизандра се приземи с тихите си леопардови лапи върху каменния под.

Валгският крал не знаеше накъде да гледа. Докато Дориан не го удари с лечебната си светлина, карайки го да загуби равновесие. Лизандра веднага му се нахвърли и го прикова към студения камък. А Елида го прониза в корема с Дамарис, забивайки върха му в една от пролуките на каменния под.

Ераван изкрещя. Ала този звук не можеше да се мери с онзи, който издаде, когато Ирен го достигна и залепи длани като огнени звезди върху гърдите му.

Светът забави темпото си, изкриви се.

Но Ирен не се боеше.

Не се боеше от ослепителната бяла светлина, която избухна от нея, вливайки се в Ераван.

Той се изви с писък, но древният меч го беше закотвил непоклатимо към камъните.

Тъмната сила на валгския крал закипя, издигна се като вълна, готова да погълне света.

Ирен не й позволи да докосне нито нея, нито приятелите й. Надежда.

Каол твърдеше, че тя носи надежда. В утробата й също растеше надежда.

За по-добро бъдеще. За свободен свят.

Надеждата бе водила две жени от отсрещните краища на континента преди десет години. Надеждата бе накарала майката на Ирен да вземе ножа и да убие войника, който се канел да изгори дъщеря й жива. Надеждата бе накарала Мериън Локан да спечели на една млада наследница време да се измъкне, жертвайки собствения си живот.