Сара Маас - Стъкленият трон- цялата поредица

От непоносимата истина по лицето на Дориан се затъркаляха сълзи.

Навярно баща му несъзнателно бе скрил името си в собствения си син като последен бунт срещу Ераван. Беше го дал на него като таен знак, че мъжът в обсебеното от демон тяло още се бореше. Никога не бе спрял да се бори.

Дориан. Името на баща му.

Дориан пусна дръжката на Дамарис.

Ирен се задъхваше. Веднага - трябваше да приключат веднага.

Въпреки валгския крал пред него нещо в гърдите на Дориан се отпусна. Най-сетне зарасна.

И докато топлината на магиите им изпаряваше сълзите по лицето му, Дориан каза на Ераван:

- Аз разруших крепостта ти. - Усмихна му се стръвно. - А сега ще унищожим и теб. После кимна на Ирен.

Очите на Ераван лумнаха като живи въглени. А Ирен пак освободи силата им.

Ераван беше безпомощен срещу суровата магия, преливаща се с тази на Ирен, със силата, сътворяваща светове.

Целият град и равнината наоколо грейнаха от ослепителна светлина. Толкова ярка, че Елида и Лизандра закриха очите си. Даже Дориан затвори своите.

Но Ирен видя всичко. Видя какво се криеше в Ераван.

Изроденото, противно същество вътре. Древно и пропито с омраза, мъртвешки бледо. Бледо, защото цяла вечност бе съществувало в пълен мрак, без нито веднъж да зърне слънчева светлина.

Без да види нейната светлина, която сега обгръщаше луннобялата му, вехта плът.

Ераван се гърчеше в конвулсии, превиваше се върху пода, приклещен на това странно място в него самия.

Жалък си, каза просто Ирен.

В златистите му очи пламна огън на ярост и ненавист.

Но тя само му се усмихна, извиквайки красивия облик на майка си. За да му го покаже.

Прииска й се да знаеше как бе изглеждала майката на Елида, за да му покаже и Мериън Локан.

Двете жени, които беше убил със собствената си ръка или с чужда, и то без дори да се замисли.

Две майки, чиято любов към дъщерите им и надежда за по-добър свят можеше да надвие дори силата на Ераван. Дори Ключовете на Уирда.

И докато лицето на майка й още сияеше пред него, докато му показваше грешката, която дори не подозираше, че е допуснал, Ирен сви ръка в юмрук.

Ераван изпищя.

Тя стисна юмрука си още по-здраво и някак далечно усети как истинската й ръка прави същото. Усети как ноктите й се впиват в плътта.

Не се вслуша в молбите на Ераван. В заплахите му.

Просто стисна юмрук. И продължи да го стиска.

Докато от валгския крал не остана само тъмен пламък в шепата й.

Тя я стисна за последен път и тъмният пламък угасна.

Сетне сякаш полетя надолу обратно към тялото си. И действително падаше - ръката й се изплъзна от тази на Дориан и тя залитна назад към козинестото тяло на Лизандра.

Дориан се спусна да улови отново ръката й, за да не прекъсва потока на магиите им, но вече нямаше нужда.

Нямаше нужда нито от неговата сила, нито от тази на Ирен.

Ераван лежеше безжизнен на каменния под, забол изцъклени, незрящи златисти очи в нощното небе.

Кожата му постепенно посивя и започна да се спаружва, да гние.

Сякаш животът му се разлагаше отвътре.

- Изгори го - рече дрезгаво Ирен с ръка на корема.

Отвърна й радостна искра от силата на Дориан.

Той не се поколеба. И пламъците му светкавично погълнаха разлагащото се тяло пред тях.

Но огънят се оказа непотребен.

Защото още преди да изпепели дрехите му, Ераван се разпадна. Превърна се в купчина суха плът и крехки кости.

Дориан обаче изгори и тях.

Всички на балкона наблюдаваха мълчаливо как валгският крал изтлява в пепел.

Накрая зимният вятър повя покрай кулата и я отнесе надалеч.

Беше мъртва.

Елин беше мъртва.

Безжизненото й тяло бе приковано към портите на Оринт, косата й - остригана до скалпа.

Роуан коленичи пред портите, докато армиите на Морат се стичаха покрай него. Това не беше истина. Не можеше да е истина. Но слънцето топлеше лицето й и натрапчивата миризма на смъртта изпълваше ноздрите му.

Той стисна зъби и напрегна съзнанието си да го изведе от това пъклено място. От този кошмар наяве.

Ала не се разбуди.

Малка, нежна ръка докосна рамото му.

- Сам си го навлече - каза мелодичен женски глас.

Познаваше този глас. Никога нямаше да го забрави.

Лирия.

Тя стоеше зад него, вперила поглед в Елин. Облечена беше в тъмната броня на армията на Майев, сплела кестенявата си коса в плитка, разкривайки финото си, прелестно лице.

- Май и на нея го навлече - добави някак вглъбено вречената му... неистинската му вречена.