Пиер Певел: Кралят

Загледан към Мъртвите земи, Лорн въздъхна. Първите редици на ордата скоро щяха да преминат хребета.

— Да вървим — каза той.

С Логан подире си той тръгна, стъпките му бързо си връщаха увереността. Нае остана назад и забеляза — на земята — писмото на Върховния крал, което Лорн бе забравил. Тя го вдигна, прочете го, после го сгъна и го пъхна в ботуша си.

Този ден беше последният.

Отблъснаха две нападения и когато дойде вечерта, разбраха, че няма да могат да отблъснат нито едно повече. Гелтите вече три пъти бяха успели да влязат в двора и три пъти ониксовите гвардейци трябваше да ги прогонват оттам. Петнайсет от тях паднаха — мъртви или ранени твърде тежко, за да могат да се сражават. За да победят, изстреляха последните си запаси от картеч, хвърлиха последните си бъчви с барут върху обсаждащия враг, изчерпаха и последните си сили.

Когато накрая гелтите отстъпиха, повечето от Черните гвардейци се строполиха на място. Нямаше нито един, който да не е ранен на няколко места. Нито един, който да не е оплискан от собствената си кръв, от кръвта на братята си по оръжие, от кръвта на поне двайсет диви воини. Нито един, чийто меч да не е нащърбен, шлемът му да не е ударен, а халките на бронята му да не са разкъсани. На редута мирисът на кръв се смесваше с миризмата на барут. А пред стената гелтските трупове, които Черните гвардейци вече не смееха да изхвърлят, воняха, натрупани един върху друг, и привличаха лешоядите.

Седнал на едно стълбище, Лорн още не бе събрал смелост да си свали шлема, а само беше вдигнал забралото с вълчата глава. Приведен напред, с лакти, опрени на коленете, той още идваше на себе си след опиянението на битката, когато Нае, ранена и измъчена, се приближи с натежали от умора крака и седна до него.

— Те ще се върнат тази вечер — каза тя.

— Знам.

— Ние ги победихме, но те се оттеглиха под звуците на техните тръби. Така им е било заповядано.

— Вождът им иска да участва в последното нападение — каза Лорн. — Иска да е този, който ще размаха главата ми. Ако го направи някой друг, властта му ще бъде оспорена пред всички.

Нае замълча.

Бръкна с два пръста в ботуша си, извади оттам писмото на Върховния крал и го показа на Лорн.

— Не смяташ ли да кажеш на хората?

Лорн въздъхна.

— Какъв смисъл има?

— Те имат право да узнаят, Лорн.

— Да узнаят какво? Че са обречени? Те вече го знаят. Че техният крал ги е предал? Че ги е изоставил? — Лорн изхрачи слузеста топка кръв. — Това какво ще промени, освен че ще увеличи отчаянието им? Алан можеше да върне Йерас с писмо, в което да каже, че идва. Лъжа и ние щяхме да умрем, без да го знаем. Но не. Алан е искал аз да знам. Искал е да знам, за да се почувствам измамен, отчаян, да побеснея. Искал е да ме засегне и успя. Няма да му позволя да засегне и хората ми.

— Разбирам — и понеже Лорн не посегна да вземе писмото, Нае го върна в ботуша си. — Не съм подозирала, че сега Алан те мрази до такава степен.

— Не само мен. Ониксовата гвардия също.

Настъпи мълчание, през което Лорн си разтриваше с палец китката на белязаната ръка. После Нае каза:

— Лорн?

— Да?

— Не искам да умра тук.

Лорн не очакваше да чуе такива думи и се намръщи.

— Хванати сме в капан. А ти знаеш, че гелтите не вземат…

— Не — прекъсна го Нае. — Не разбираш — тя посочи редута около тях. — Казвам, че не искам да умра тук. На това място. Сред тези стени… Не се страхувам от смъртта, Лорн. Но нямам желание да я чакам покорно.

Лорн се изправи и слезе две стъпала.

Застанал с гръб към Нае, той свали шлема си и се замисли, гледайки двора на Главната и кулата, където — неминуемо — последните ониксови гвардейци щяха да се изтеглят, за да окажат последна съпротива и да паднат един по един.

— Права си — каза той, преди да се обърне към Нае. — Ние ще…

Но не довърши, смутен от уплахата, която изведнъж се изписа на лицето на младата жена.

— Лорн… лиц… лицето ти… — отрони тя.

По инстинкт Лорн вдигна ръка към лявата си буза и опипа с пръсти белезите на Тъмнината, които — през шията — бяха продължили черните си нишки до слепоочието му и до синьото му око, което вече обкръжаваха.

Нае се огледа наоколо си, вдигна от земята парче броня, изтри го с ръкава си и го подаде на Лорн.

— Вземи. Погледни се.

Лорн взе парчето, все едно беше огледало, и в кривото му отражение по-скоро отгатна, отколкото видя белезите на последната си криза.

— Ти… добре ли си? — разтревожи се Нае.

Лорн хвърли парчето броня.