Пиер Певел: Кралят

Лорн връчи едно писмо на Йерас и каза:

— Това е за Върховния крал. Искам да тръгнеш веднага. Кралската армия вече трябва да е съвсем наблизо. Лесно ще я намериш. Ако може да дойде за по-малко от три дни бърз ход, за нас все още има шанс да се спасим.

— Това писмо ще стигне до краля — обеща Йерас.

Тогава Лорн се обърна към змейниците и им обясни, че тъй като гелтите вече наблюдават небето, той се страхува, че те може да се опитат да заловят Йерас, а той непременно трябва да стигне до кралската армия.

— Искам да излетите и ако гелтските змейници се спуснат да ви преследват, искам да ги отдалечите колкото е възможно повече. Благодарение на вас Йерас ще има повече шансове да успее. Ако се обръщам към вас, то е защото никой в Ониксовата гвардия не умее да язди змей по-добре от вас. Но ви оставям правото да откажете да послужите за примамка. Само ви моля да решите бързо.

— Приемам — отговори веднага единият змейник.

— Аз също — каза другият.

Лорн им благодари и малко преди да излетят, им отдаде чест и прошепна на всеки един нещо на ухото. След това двамата с Йерас се прегърнаха и Лорн му каза:

— Животът ни е в твоите ръце. Не се бави.

— Разчитайте на мен.

Лорн и Логан гледаха как Йерас излетя и се отдалечи в нощта. От назъбения връх на кулата те го проследиха с поглед, докато той се изгуби, и не видяха други змейове да се спускат подире му.

— Иска ми се да знам — каза Логан.

— Какво? — попита Лорн, без да се обръща от нощния хоризонт.

— Какво казахте на змейниците, преди да тръгнат?

— Казах им да не се връщат.

— Но не и на Йерас?

— Нямаше да има смисъл.

Ранените потеглиха към Бренвост три часа преди разсъмване. Веднага след като те тръгнаха, последните защитници на моста Дунрат зазидаха портите на Бдителната и си дадоха малко почивка.

Въпреки изтощението никой не можа да заспи дълбоко.

Йерас летеше високо и бързо и отдалеч забеляза огньове, които можеха да са само на кралската армия. Промени леко линията на полета си и предпазливо се спусна малко по-ниско. Скоро разпозна бойните знамена на Върховното кралство, които се развяваха над лагера. Йерас въздъхна с облекчение. По негова преценка бяха изминали едва четири часа, откакто бе напуснал моста на Дунрат. Следователно бе изминал двайсет или двайсет и пет лангърски левги — разстояние, което редовна армия можеше да измине за два дни или за един ден и малко повече от нощ, като се сметне необходимата почивка за хората и животните. Което означаваше, че Ониксовата гвардия можеше да бъде спасена, ако издържеше още един ден.

Един ден.

Само още един ден.

Това беше толкова много и толкова малко…

Въпреки късния час Алдеран I още не си беше легнал, когато същата тази нощ Одрик влезе при него. Сам в полумрака на своята палатка, той играеше срещу себе си партия шах, която щеше да го държи буден още дълго. Сега спеше малко, много малко след ужасните изгаряния, които го бяха осакатили и обезобразили. Умората, терзанията и влудяващите мъки бяха оставили върху него своя отпечатък — и не само върху плътта му. Бяха го променили, но той не съжаляваше — или вече не съжаляваше. Защото ако стоманата на неговата душа бе понесла мъките на ново изковаване, то сега тя бе станала още по-закалена и острието ѝ беше безмилостно.

— Какво искаш, Одрик? — попита Върховният крал, без да вдига очи от партията шах, която приковаваше цялото му внимание.

— Змейник от Ониксовата гвардия пристигна току-що, сир. Казва, че носи писмо, което има заповед да ви предаде лично. Вашите стражи го задържаха, но…

— Добре — прекъсна го кралят. — Иди да го доведеш.

Върховният крал се изправи и седна удобно в креслото си, за да приеме Йерас, който влезе, поздрави почтително и съобщи:

— Сир, идвам от моста на Дунрат. Изпраща ме…

— Зная кой ви изпраща.

Кралят протегна ръката си, облечена в ръкавица.

Йерас направи крачка напред, за да му подаде писмото на Лорн, и отстъпи, после зачака в тишината, която, без да знае защо, го накара да се почувства несигурно.

Инстинктът му за оцеляване, който бе направил от него отличен съгледвач и много пъти му бе спасявал живота, се пробуди.

Почувства се натрапник, нежелан, може би дори враг.

Алдеран позна почерка на Лорн, разпечата писмото и набързо го прегледа. Лицето му остана невъзмутимо. Когато свърши с четенето, той сгъна писмото и попита:

— Положението на Ониксовата гвардия наистина ли е безнадеждно?