Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

Никога не бях срещала самия собственик на жилищната сграда. Единственият контакт, който имах, бе с хазяина, господин Замора, и ме бодна лека ревност от интимния начин, по който използва думичката „тя“. Подразни ме. Не бях ревнив човек. Никога не бях завиждала на никого по каквато и да е причина, но се появява Рейес Фароу и изведнъж се превръщам в онази мацка от „Фатално привличане“. Докато се усетите, вече ще варя зайци.

— Защо не дойде да ме видиш? — попита той, докато отиваше към отрупан с възглавници диван. Отпусна се и потъна в него, изпъвайки крака напред. Сякаш беше нещо, което правеше всеки ден, сякаш го бе правил цял живот. Зачудих се как ли се е чувствал в затвора. Без дивани и без мраморни камини, без хладилници, които да може да плячкосва, когато си поиска. Запитах се какво ли му е било да бъде ограничен, или по-точно наказан за престъпление, което не е извършил. Дали липсата на свобода е била още по-трудна?

Прогоних мислите си и го последвах.

— Не знам. Последният път, когато те видях, беше прострелян заради мен с куршум петдесети калибър. Не бях сигурна дали ще искаш да ме виждаш.

— Значи всичките бележки на вратата ти не ти подсказаха?

Седнах на кресло, което стоеше под ъгъл с неговото място.

— Хубаво, но все пак беше прострелян.

— И?

— И… — Не бях сигурна колко да му кажа за това как се почувствах. За случилото се и как бях избрала да не се справям с това в класически Чарли стил. Стиснах устни, после казах: — Убих човек, Рейес. Един човек е мъртъв заради мен.

— Мъж, който се опитваше да те убие.

И това беше истината. Мъжът, когото бях издала за банков обир, беше адски решен да се увери, че няма да свидетелствам срещу него. За нещастие, той бил в процес на обучение да стане снайперист при пехотинците, когато го разжалвали. Беше откачалник с изключително избухлив характер, който бе научил достатъчно, за да се опита да ме застреля от покрива на сграда на деветдесет метра разстояние. Планът му щеше да е успешен, ако Рейес не беше застанал пред мен, оставяйки куршумът да го прониже, преди да се обърне и да го хване, когато продължи към мен по унищожителния си път. Буквално бе поел куршум вместо мен. Огромен такъв, който би трябвало да го разкъса.

Вероятно разпростиращата се по тялото на Рейес кръв бе това, което накара искрата на гняв да избухне в мен. За миг бях пред мъжа. Пресегнах се и спрях сърцето му, преди да помисля за последиците. После погледнах назад към себе си, все още стояща до Рейес, шокираното изражение все още бе видимо на лицето ми.

Бях напуснала тялото си. Бях убила човек и го бях направила, докато бях безтелесна, факт, който все още не можех да осмисля. Да приема като истина.

— Просто не съм сигурна как това би трябвало да променя нещата — казах аз. — Все още се чувствам виновна. Отнех живота му. Той можеше да се поправи, нали знаеш? Можеше да бъде следващия Ван Гог или следващия Шекспир, но сега вече никога няма да разберем, защото не му дадох възможност.

— Наистина ли мислиш, че такъв мъж щеше да бъде следващия Шекспир?

— Вероятно не, но пък никога няма да разберем. Не съм съдия или съдебен заседател. Нямам право да отнемам животи. — Загледах го, после попитах — В миналото си убивал при самозащита, когато си бил в затвора. Това как те накара да се почувстваш? Какво ти причини това?

— Нищо не ми причини. Те ме нападнаха. Аз отвърнах. Накрая те бяха мъртви, а аз не. Никога не подценявай фундаменталната нужда да оцелееш, Дъч. Тя движи всички ни. Ако ще си играем на хора, тогава имаме основно човешко право да се защитим, а ти направи каквото беше необходимо.

Да си играем на хора? Кой си играеше? Доколкото ме беше грижа, аз бях човек, но изказването беше странно. Огънят изпука и погледнах натам защото, без значение колко истински изглеждаше, той беше електрически.

— Има даже и звукови ефекти?

Той се засмя тихо.

— Имат всичко в наши дни. Нямах представа.

Фактът, че бе прекарал десет години в затвора, отново ме порази. И ето ме мен, обмисляйки дали да не го изпратя отново там. Можех ли да го направя? Дори и да откриех, че той е подпалвачът, можех ли да го пратя обратно там? Щяха ли да го изпратят обратно? Как щеше да стане? Щеше ли да получи намаляване на присъдата заради излежаното време?

— Тази вечер си много сериозна. Има ли някаква конкретна причина?

— Какво правеше в бара? — попитах, променяйки темата.

— Казах ти, минавах оттам.

— О, вярно. Но не си ме следвал или нещо такова?