Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

— Така твърдиш. И се застъпваш за него при всеки възможен случай. Генерал от ада. Опитен наемен убиец, който се е издигнал в йерархията на демонската армия, който е живеел за вкуса на убийствата му, който се е превърнал в най-всяващото страх създание от историята им. — После отвори очи и ме прикова със смъртоносен поглед. — Извращение, което е било изпратено в тази реалност само с една цел. Ти!

Това нямаше да ни доведе до никъде. Изпънах крака и вместо това скръстих ръце пред гърдите си в защитен жест.

— Казах ти, бил е изпратен заради портал. Който и да е портал. Не специално заради мен.

Така, както го разбирах, Сатаната беше изпратил Рейес в това измерение, за да залови жътвар на души. Рейес беше начинът на Сатаната да се измъкне от ада и се предполагаше, че иска път към рая. С нас двамата, той щеше да има директен портал към същото онова измерение, от което го бяха изритали. Но Гарет се беше хванал за идеята, че Рейес е бил изпратен специално за мен, което беше безумно. Нямаше начин Сатаната да знае, че от всички възможни създания като мен из вселената, аз ще бъда избрана да служа за портал в това измерение. Че аз ще бъда изпратена тук. От онова, което ми беше казал Рейес, имаше цяла раса от такива като нас, факт, който тепърва трябваше да потвърдя или проуча. Но той беше казал още, че имам ангелско семейство някъде там. Намирах идеята едновременно за интригуваща и успокояваща.

— И ти казах, че грешиш — каза той.

Никога нямаше да спечеля това.

— Хубаво. Значи си седял в огнената яма и си си разменял военни истории с бащата на Рейес. — Дръпнах мъхче от блузата си и попитах: — Какво ти каза той?

— Не е важно.

Зяпнах насреща му.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Важното е защо бях изпратен там. И искам да знам кой ме прати? Кой има такава сила?

Той имаше право. Солидно. Точно. На място.

— Единственото нещо, което разбрах, докато бях там, е, че всички те са лъжци и манипулатори. Не можеш да вярваш на нищо, което казват.

— Този коментар за Рейес ли се отнася?

— Според огнената яма. — Когато станах да си вървя, той добави: — Работя върху нещо. Обещавам ти, Чарлз, в минутата, в която знам нещо повече, ти също ще знаеш повече.

Той изпъшка и стана от мястото си, за да ме последва до вратата.

Отворих я, а после се обърнах към него.

— Суопс, знам, че не ти харесва да говориш за това, но не можеш просто да отидеш в ада и да се върнеш без драскотина.

Невесела усмивка се разпростря на лицето му.

— Разбира се, че можеш. Какво щеше да направиш ти, ако беше пратена в ада?

Пристъпих навън.

— Да спра, да залегна и да се претърколя? Онова, което имам предвид, е дали нещо лошо се е случило? Дали те… не знам… са те наранили? — Измерих го с пронизващ поглед. — Измъчваха ли те?

Усмивката му се промени в нещо, което наподобяваше съжаление.

— Не, Чарлз. Не ме измъчваха.

Той затвори вратата, преди да успея да кажа още нещо. Стоях там цяла минута, поразена, несигурна какво да направя, какво да кажа, как да помогна. Единственото нещо, което знаех със сигурност, бе, че току-що ме беше излъгал.

Тъй като не бях в настроение да се занимавам с Дарт, реших да изпробвам нов глас на път за вкъщи. Включих телефона си, отворих приложението, после заслушах как Кит 4 4 Кит — говореща кола от филма „Среднощен ездач“. — Б.пр. включва всички системи. Бях огромен фен на „Среднощен ездач“, докато растях, мечтаейки си за кола, която може да ми говори, която може да ме предупреди за задаваща се гибел като наближаващи се терористи или полицейски радар. И когато Мизъри се трансформира в суперкола с турбо двигател и редица оръжия, бях спечелена. Най-накрая. Най-сетне можех да бомбардирам хора, които отказваха да се разкарат от лявата лента. Животът беше хубав.

Но Гарет е бил изтезаван. В ада, при това. Концепцията беше толкова чужда, че при всичко, което знаех, не можех съвсем да осмисля през какво бе преминал.

Какво му бяха направили? Съмнявах се, че китайското водно мъчение е влязло в играта. Но по онова време е бил безтелесен. Можеше ли душата да бъда изтезавана? После се замислих за всички хора, за които си мислим, че бяха отишли в ада, за които предполагаме, че бяха прекарали вечността, изгаряйки в агония. Това истина ли беше? Можеше ли душата да гори? Можеше ли да бъде рязана? Разкъсвана? Малтретирана?

Умът ми се въртеше от всички възможности. Трудно бе да си представя ада като физическо място, истинско място, макар че Рейес бе създаден там. Бе израснал там. Просто беше толкова чуждо. Толкова неземно. Толкова зловещо.