Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

Това вероятно не беше добре.

— Та, какво става? — попита отново той.

— Какво? Трябва ли да има причина да дойда да се видя с най-стария си и най-скъп приятел?

Връщайки се обратно в хола той ми подаде бирата и ме изгледа злобно, преди да се отпусне в креслото.

— Добре… ами, при всички случаи, старият ми и най-дразнещ приятел. — Седнах на дивана срещу него, забелязвайки царящият в стаята хаос. Както и последният път, когато дойдох на посещение, масичката за кафе бе затрупана с книги и записки за духовната реалност, рай и ад, демони и ангели. — Тревожех се за теб.

— Защо? — попита той, след като отпи от бутилката.

— Не знам. Просто сега изглеждаш различен. Дистанциран. Все едно имаш ПТСР 3 3 ПТСР — Посттравматично стресово разстройство. — Б.пр. .

Знаех за какво говоря. Моето ТСР получи П-то си, след като бях измъчвана от чудовище на име Ърл. Докато планираше спасяването ми, Суопс беше прострелян и в резултат на това умря. Докторите успяха да го върнат към живот, но наскоро той ми каза, че докато бил в челюстите на смъртта, отишъл в ада. Това ме притесни. Онова, което ме притесни още повече обаче, бе фактът, че докато бил в огнената яма на вечните мъки, си поприказвал с бащата на Рейес — преживяване, което трябва да е било травматизиращо на много нива.

— Добре съм — каза той, както и последните седемнадесет пъти, когато го питах. — Просто работя върху нещо.

Огледах се наоколо.

— Това мога да го видя. Да искаш да споделиш нещо?

— Не.

Каза го с такава решителност, че нямаше начин да споря.

— Разбрано — казах вместо това. Чакайте. Кого заблуждавах? — Но знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали?

Той отпусна глава назад, затвори очи и изпъна напред крака, като единият от краката му пръсна на пода купчина записки. Не му пукаше.

— Стига рови, Чарлз. Няма да стане.

— Разбрано. — Отпих от бирата, после добавих: — Но тези неща изглеждат наистина интересни. Мога да помогна с проучването.

— Добре съм си — каза той, а гласът му бе остър от предупреждение.

— Разбрано. — Вдигнах лист с надраскани записки и се опитах да разшифровам почерка му. — Кой е д-р А. фон Холстейн? И свързан ли е по някакъв начин с надбягване на крави?

Той се изстреля и грабна страницата от ръката ми. О, да, това изобщо няма да стимулира любопитството ми.

— Казах „не“, Чарлз, и точно това имам предвид.

Седнах си.

— Божке, разбрано.

След като сложи листа обратно на съвсем същото място, от което го взех, той ме изгледа ядосано.

— Защо продължаваш да казваш „разбрано“? Не ти се полага да казваш „разбрано“, освен ако не си била при военните.

Загледах бирата си, правейки продължителна пауза за драматичен ефект, после тихо казах:

— Разбрано.

Раздразнената въздишка, която изпусна, бе дълга и многозначителна. Спечелих. Пътуването ми до тъмната страна наистина приключи. И дължах всичко на добрия ми приятел Дарт. Къде ли щях да съм без него? Без приятелството ни? Потръпнах при мисълта.

Той довърши бирата си, приведе се напред, за да открадне моята, после се облегна назад, за да си я изпие по-бавно.

— Кой ме изпрати там? — попита той. Гласът му изведнъж бе станал далечен и аз знаех точно какво има предвид. Кой го бе изпратил в ада? — Защо отидох?

Свих крака, докато не заприличаха на претцел, и се облегнах назад върху възглавниците на дивана.

— Видял си ме точно след като си умрял, нали?

Той кимна със затворени очи, бирата бе подпряна върху бедрото му, докато разсеяно търкаше бутилката с дългите си пръсти.

— А после баща ти те е пресрещнал по пътя ти към рая, за да ти каже, че са те върнали към живот. Че трябва да се върнеш.

Пръстите му спряха, но не отговори.

— Но преди да се върнеш в тялото си, ти си отишъл в ада?

Това общо взето беше всичко, което знаех за пътуването на Гарет до долната земя. Беше отказал да навлезе в подробности, когато ми разказа и оттогава ме изолираше всеки път, когато се опитах да говоря за това. Докато аз копнеех да знам всеки мъничък детайл за случилото се, той беше решен да ме остави на сухо.

— Каза, че си бил изпратен с причина — продължих. — Да разбереш. Да научиш повече за Рейес. Как е бил отгледан. Какво е направил.

Без да отваря очи, той каза:

— А ти само му търсиш извинения.

Беше ми ядосан, но го бях изненадала с това, че още преди да ми каже знаех, че Рейес бе синът на Сатаната. С това, че в неговите очи за мен това не бе проблем.

— Както казах, не е бил отгледан в най-грижовната среда.