Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

Отидох до апартамента му е почуках. Фактът, че ръката ми трепери леко, ме изненада. Не че не съм била в компанията му и преди. Доста пъти. И в разнообразни етапи на разсъбличане. Но никога не бях ходила в скромния му дом, в леговището му. Никога не бе имал предимството на домакин, а от осъзнаването, че в минутата, в която прекрачех този праг, щяхме да бъдем на негов терен, в стомаха ми запърхваха пеперуди. А освен всичко друго, му бях длъжница. Отново. Беше спасил живота ми тази нощ. Не от Тайдуел, а от Куки. Тази жена беше заплаха.

Той открехна вратата, колкото да мога да зърна част от него, и пеперудите се разшаваха. Особено когато изви въпросително вежда.

— Помислих си, че може да поговорим — казах, поддържайки спокойна външност. Скромна.

За момент си помислих, че ще ме разкара, че ще ми каже, че е уморен или че има работа за вършене, поколеба се толкова дълго. Но вместо това той се обърна и се зае с нещо, докато аз се опитвах да надникна над рамото му в апартамента. После отново се обърна към мен. Лукава усмивка извиваше едното ъгълче на устата му, докато поставяше още една лепяща бележка на вратата, преди да я хлопне пред лицето ми.

Примигнах, после прочетох бележката.

Използвай ключа.

О, в името на соса от печено месо. Измарширувах обратно до апартамента ми, грабнах ключа от чантата си, после се върнах и използвах проклетото нещо, опитвайки се да измисля каква беше тази работа. Всъщност трябваше да призная, че ми харесва да го имам. Харесваше ми да имам достъп до дома му, до живота му. Бях го отричала толкова дълго, че беше хубаво да имам една малка част от него, един мъничък знак за потвърждение. Той се плъзна с лекота в ключалката. Завъртя се сякаш наскоро бе смазана. И, естествено, в ума ми изникнаха всякакви ситуации, за които това можеше да е метафора. Такава мръсница бях.

Прекосих апартамента и зърнах господин Рейес Фароу да се занимава с нещо в кухнята. С домакинстване. Гледката беше едновременно шокираща и трогателна и трябваше да откъсна поглед, преди той да забележи. Не можех да позволя да свикне с идеята, че го обожавах. По-добре да го оставя да гадае.

За първи път влизах в новата му квартира. Изобщо не беше каквото очаквах. Разбира се, не знаех какво да очаквам. Може би нещо в студени тонове с много сиво и хром. Онова, което получих, бе топлина, много наподобяваща на самия мъж. Хубаво беше. Много мебели със земни цветове и открита камина от черен мрамор, разделяща двете стаи. В едната имаше маса за билярд от тъмно дърво и кремаво покритие. Беше зашеметяващо. Апартаментът му даваше усещането за дом — нещо, което не очаквах.

Вдигнах поглед, когато отново влезе в стаята. Походката му привличаше вниманието към съблазнителния ханш, а плоският му корем и широките рамене, биха накарали всеки мъж да се гордее. Беше облечен с бяла риза, която висеше свободно над дънките. Ръкавите бяха навити нагоре, позволявайки на загорелите му предмишници да се покажат отдолу. Погледът ми се спусна към дланите му. Той имаше най-невероятните длани, а ръцете му бяха като от стомана. Знаех го. Държал ме бе уловена в тях преди. Бяха място, на което копнеех да се върна.

Той ми подаде чаша червено вино. Друг жест, който не бях очаквала.

— Тост? — попита той, вдигайки чашата си.

— За какво вдигаме тост? — Чукнах чашата си в неговата, после я надигнах към устните си.

— За факта, че момиче, което познавам, на име Чарли преживя още един ден.

Той не ме наричаше Чарли често, но казано от него звучеше по-интимно, отколкото когато някой друг го произнасяше. Чувството беше хубаво, сричките излизаха от устата му като мед.

Когато не отпих, той ме нарече с прякора, който ми беше дал.

— Дъч? — И усещането за това бе още по-интимно. Гласът му, наситен и кадифен, и гладък като бонбон от лакта, дръпна струна някъде дълбоко в мен. — Добре ли си?

Кимнах и най-накрая отпих. Плодова топлина изпълни устата ми, загрявайки гърлото ми, докато преглъщах освежаващата течност.

— Добре съм — казах. — Даже страхотно, благодарение на теб. Отново.

Едно ъгълче на устата му се изви, жестът беше очарователен.

— Харесва ми какво си направил с мястото.

Той се усмихна и погледна към произведението на изкуството, което бе сътворил.

— Все още не съм сигурна как успя да убедиш собствениците да дадат парите — казах.

— Мога да съм много убедителен, когато поискам, а освен това, те не са плащали нищо. Аз платих за ремонта.

— О. Не знаех.

— Така или иначе чух, че собственичката е малко луда. Тя винаги се оказва в съмнителни ситуации. С радост й помогнах с този ремонт.