Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

И ме осени ново осъзнаване. Карахме се. Добре де, винаги се карахме, но се карахме като истинска двойка. В апартамент, докато той беше от плът и кръв и аз бях от плът и кръв, а той бе толкова невероятно секси, че можеше да разтопи полярните ледени шапки.

Някак си бяхме горе-долу като истинска двойка. И беше запазил сметката ми.

Нивото на звука откъм кухнята се увеличи, докато Рейес блъскаше чинии. Затръшваше врати. Доста вероятно хвърли тава. Това беше достатъчно, за да накара сърцето ми да се изпълни с радост. Да си тръгна от него сега? По-скоро бих плувала в натрошени стъкла.

Той спря каквото правеше и макар че не можех да го видя от мястото си, той извика:

— Какво?

Можеше ли да усети рязката смяна в емоциите ми? Пукаше ли ми? Не особено.

Каквото и да ни донесеше утрешният ден, тази вечер той беше мой. Разбира се, можеше и да изпепелява до основи половината Албакърки, но се целеше в рушащи се сгради и калпаво построени дупки, които и без друго бяха грозотии. На никой нямаше да му липсват бараките, които той палеше, а собствениците им получаваха добър куп пари от застрахователните компании.

Правеше услуга на Албакърки.

Той беше герой!

Добре, това може и да беше малко преувеличено, но все пак…

— Двойно или нищо! — извиках му аз.

След момент, той пристъпи иззад ъгъла, челото му беше сбръчкано от блед интерес.

— Двойно или нищо — повторих аз.

Той скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стената.

— Слушам.

— Ще се обзаложа с теб. Можеш да си спечелиш парите обратно. Всеки цент. Но ако изгубиш, получавам двойно.

— И какви ще да са тези пари?

— Милионът, който ми дължиш.

— А! — Той се замисли за минута, после попита: — И как точно ще успея да направя това?

— Ъ-ъ-ъ — казах, пристъпвайки по-близо. — Ще ми дължиш два милиона, ако загубиш. Сигурен ли си, че не искаш да го обмислиш? Може би да го оставиш настрани, да го оставиш да уври?

Погледът му бавно обходи тялото ми, спирайки се за кратко на момичетата, Опасност и Уил Робинсън, преди да продължи.

— Сигурен съм, че съм навит на каквото и да предложиш.

— Това си е твоето погребение, приятел. — Огледах се из апартамента му и открих подходящото нещо. След като взех връзката на завесите му, аз се върнах при него и обясних правилата. — Добре, трябва да ми се довериш. Застани тук и сложи ръце зад гърба си.

Той се оттласна от стената и се приближи към мен, изражението му беше предпазливо, но заинтригувано.

— Ще боли ли?

— Само банковата ти сметка.

Той направи каквото му беше поръчано, слагайки ръце зад гърба си.

— Вярваш ли ми? — попитах аз.

— Стига да мога да те метна.

— Ще свърши работа. — Той беше силен. Вероятно можеше да ме метне на добро разстояние.

Вързах китките му зад гърба и макар да знаех историята му, знаех всички ужасяващи спомени, които можеше да изникнат с това просто действие, също така се надявах, че това ще започне да изгражда връзка на доверие помежду ни. Мирен лъч. Той трябваше да знае, че не бих го наранила. Вярно, не можех да го нараня физически, дори и да исках, но той трябваше да знае, че това се отнасяше и до емоционалната ни връзка.

Той наклони глава.

— Изглежда обещаващо.

— Ако можеш да задържиш тази позиция, без да мърдаш за… — погледнах към тавана и се замислих — … за пет минути, ти печелиш. Но ако дори трепнеш — добавих, боксирайки се с въздуха, за да загрея, — тогава аз печеля.

— Не мога да трепна?

— Без трепване. Това е безтрепваща игра на концентрация и контрол. Научих я във въздушните сили.

— Никога не си била във въздушните сили.

— Не, но мъжете, които ме научиха на нея, са били. — Затанцувах наоколо, показвайки откачените си умения, вероятно изплашвайки го. Горкият човек. — Това са яростни юмруци. Ще се приближат. Ще усетиш въздуха, докато просвистяват покрай теб. Ще се изумиш от скоростта и точността им. Но ако мръднеш, губиш. Все още ли си навит? Говори сега или замълчи завинаги.

Кривата му усмивка беше маневра, хитрост, с която да ме подмами да сваля гарда. Той прочисти гърло и кимна.

— Добре съм.

— Сигурен ли си? — Замахнах с поредица от няколко бързи удара, само за да му покажа срещу какво е изправен. Трябва да беше поне малко нервен. — Говорим за много пари. Никой няма да те вини, ако се предадеш.

— Някога изобщо боксирала ли си се?

— Взимала съм няколко урока. Не исках да съм ничия кучка, когато ме задържаха за наказание след училище. — Той не изглеждаше убеден, затова обясних. — Ходих в брутална гимназия. Талисманът ни беше наемен убиец на име Вини.