Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

— Мислех, че си ходила в „Ла Куева“.

— Така беше. Ходих в подразделение на „Ла Куева“, което се казваше „Ла По-добре се пази, Приятелко“. Беше подвижна постройка близо до главната сграда на училището. Не ни канеха на много тържества.

Той се държеше така, сякаш се бореше с усмивка, но аз знаех по-добре. Единственото, с което се бореше, бе парализиращият страх, който препускаше в тялото му. Опитваше се да не му проличи, да не му позволи да съсипе величествената представа, която имах за него.

Твърде късно.

— В случай че не си наясно с този факт, прякорът ми в гимназията беше Ъперкът Дейвидсън. — Замахнах с един, за да демонстрирам.

— Мислех, че прякорът ти е бил Чарли.

— Само за онези, които нямаше защо да се страхуват от мен. — Абсолютно се нуждаех от татуировка на врата си.

— Почна ли отброяването? — попита той, а на лявата му буза се появи трапчинка.

Оставих ръцете си да се отпуснат от двете ми страни и му дадох последен шанс с предизвикателно извиване на вежда, което видях в един филм. Когато той го прие бързо, не можех да не се впечатля.

— Ти си достоен опонент, Рейес Фароу. — Поех си дълбоко дъх, вдигайки юмруци в първа позиция, както се наричаше в балета, и казах: — Време е да си платиш.

Той наблюдаваше, чакайки ме да замахна, за да проверя дали ще трепне. Очите му се усмихваха иззад маската му на концентрация. Почти го съжалих. Особено когато отново отпуснах ръце и го изгледах изпод притворени клепачи.

— Ти си най-красивото нещо, което някога съм виждала.

Той изтрезня и ме изгледа малко по-предпазливо.

Пристъпих към него, оставяйки само сантиметри помежду ни. Без да изпускам погледа му, казах:

— Още след първия път, когато те видях, когато Ърл те удряше в онази ужасна, незабравима нощ, образът ти бе прогорен в ума ми. Беше толкова невъобразимо красив. И благороден. И силен.

Той наблюдаваше как вдигнах ръце и започнах да разкопчавам ризата му. Устата му се разтвори, когато понечи да се наведе към мен, но аз вдигнах показалец и го размахах.

— Без да мърдаш, господинчо. Такива са правилата.

Той притвори клепачи и се изпъна.

Разкопчах и последното копче и избутах ризата през раменете му. Татуировките, които се простираха по гърдите, гърба и раменете му, бяха по-тъмни от повечето, които бях виждала. Но пък не бяха направени с мастило, а с нещо свръхестествено, нещо отвъд този свят. Линиите им се пресичаха като лабиринт с глухи пътища и капани, които да държат душата затворена в забвението на пространството, което съществува между измеренията, изгубена във вечността.

Белези от насилието, което бе понесъл докато растеше, все още бледо личаха по перфектната му кожа. А после открих онова, което търсех. Мястото, където бе проникнал петдесеткалибровият куршум, който бе разкъсал тялото му само преди дни. Онова, което би разкъсало обикновения човек на парчета, едва бе ранило Рейес. Бе влязъл през гръдния му кош и бе пробил белия дроб, излизайки през гърба му. Но всичко, което бе останало да свидетелства за онази нощ, бе малка драскотина върху кожата му. Избутах ризата надолу по ръцете му по-бързо и го заобиколих, за да видя гърба му. Драскотината беше по-добре, но той се лекуваше още по-бързо и от мен.

— Това, което чувствам, не е жал, нали? — попита той, гласът му изведнъж бе станал твърд.

Заобиколих го, за да застана лице в лице с него, и скръстих ръце на гърдите си.

— И какво, ако е?

— Не бих го препоръчал.

— Не можеш да ме спреш да изпитвам симпатия заради онова, през което си преминал, Рейес.

— Искаш ли да тестваме тази теория?

— Да. — Повдигнах брадичка. — Бих. — Сложих ръка на гърдите му, кожата му беше гореща срещу дланта ми. — Ти си всичко за мен. Как мога да не съм съпричастна към онова, което си преживял?

Топлината в стаята се усили от гнева му.

— Спри.

Поклатих глава и пристъпих по-близо.

— Не. В агония съм всеки път, когато си помисля какво ти се е случило, а това не е нещо, което можеш да промениш, просто защото те ядосва.

И ето го. Изпепеляващата горещина, която изригва от него, когато избухливостта му вземе превес.

— Би ли искала да знаеш какво е истинска агония? — попита той, гласът му бе дрезгав, крехък, в опасност да рухне всеки момент.

Пристъпих в пламъците, които го обгръщаха. Макар да не можех да видя огън, можех да го усетя, пламтящ по кожата ми, обхващащ нервните ми окончания. Обвих ръка около кръста му, неговите ръце все още бяха зад гърба му, изражението му бе убийствено. После се пресегнах и докоснах лицето му.