Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

Той прокара пръст по ръба на чашата. Това беше най-секси нещото, което бях виждала.

— Това ли си мислиш? Че те следвам наоколо, за да пазя задника ти от проблеми?

— Ако е така, не си много добър в работата си.

Огромна усмивка се разпростря по лицето му.

— Вярно е. Та, какво те яде? Защото, за съжаление, не съм аз.

Остра тръпка ме прободе при мисълта, че всъщност той е причината да съм разстроена. И след като не можех да се насиля да го питам дали изпепелява града, палейки дупка след дупка, аз се прехвърлих към темата, заради която поначало го избягвах.

— Какъв е адът?

Върховете на пръстите му застинаха.

— Какво имаш предвид?

— Адът — казах, свивайки рамене. — Знаеш, дом, мил дом. Израснал си там. Какъв е?

Той се облегна назад и се загледа в огъня.

— Точно като всички истории, които майка ти ти е разказвала, когато си била малка.

— Мащехата ми не ми разказваше истории, така че ми угоди.

— Летата са горещи. Зимите са горещи. Есента и пролетта са горещи. Няма особена смяна на климата. Макар че от време на време получаваме изгарящ бриз. Беше почти освежаващо.

Хубаво, нямаше да отговори. Преминах на по-належащ въпрос.

— Какво би причинило на човек, който е изпратен там, а после избяга?

Погледът му се стрелна към мен.

— Бягството е невъзможно. Знаеш, в случай че планираш пътуване.

Странното бе, че изглеждаше сериозен. Сякаш пътуване до недрата на свръхестествения свят бе в сферата на възможните ваканционни места.

— Не планирам. Мислех, че може да напиша статия. Или книга. Винаги съм искала „Пулицър“. Или може да извадя истински късмет и да взема Нобелова награда за мир. Бих убила за Нобелова награда за мир.

Той се взря отново във виното си, прокарвайки пръст по ръба на чашата. Движението ме хипнотизираше. Без да откъсва поглед, каза:

— Ела тук.

Пеперудите ме атакуваха отново. Ръката му се напрягаше и отпускаше, докато пръстът му опитваше ръба на стъклото. Устата му, плътна и чувствена, се разтвори, докато той се концентрираше върху червената течност.

— Вероятно трябва да си вървя.

Ами ако беше подпалвачът? Какво щях да правя? От една страна, трябваше да мисля за чичо Боб. Той беше направил толкова много за мен, винаги беше до мен, но така беше и с Рейес. Той може и да беше задник, но бе спасявал живота ми повече пъти, отколкото можех да преброя. Наистина ли можех да го обвиня в палеж и да го предам на полицията?

Може би трябваше да го попитам. Може би щеше да бъде искрен с мен и можехме заедно да измислим какво да направим, докъде да стигнем. А може би в ада щяха да си вземат климатик.

Оставих чашата си на масичката за кафе и станах да си вървя.

— Благодаря за тази вечер. Благодаря ти за всичко.

— Това звучи зловещо — каза той, без да става и повдигна въпросително вежда. — Планираш никога повече да не дойдеш?

— Не, просто… Не знам. Трябва да проверя някои неща. — И да разкарам от главата си картината „Рейес в затворническа униформа“. Ърл Уолкър го бе измъчвал докато растял. Беше го тормозил невъобразимо. Дали се опитваше да изтрие миналото си? Да унищожи всякакви следи за това, че наистина се е случило, като изгори местата, където беше живял? Гърдите ми се стегнаха.

Отидох до вратата и я отворих. В следващия миг Рейес беше там. Зад мен. Той не просто затвори вратата. Той я затръшна, изтръгвайки дръжката от ръката ми. После се притисна в мен.

— Какво правиш? — попита той и прозвуча наранено. Объркано.

Облегнах глава на вратата.

— Само ще проверя някои неща. Имам да правя проучване във връзка с един случай.

— Защо всеки дъх, който изпускаш, е изпълнен с жал? Защо, проклето да е, ще изпитваш съжаление към мен, когато знаеш какъв съм? Какво съм правил?

Разбира се, че можеше да усети състраданието ми. Симпатията ми. Обърнах се да го погледна. Ръцете му бяха опрени във вратата над главата ми. Кристалният му поглед бе твърд. И точно както той усещаше състраданието ми, аз усетих пробождането, което то остави; раната.

— Не изпитвам съжаление към теб — казах аз.

Той се изсмя и се оттласна от вратата, за да се отправи обратно към кухнята.

— И тя отново лъже.

Съжалението ме погълна. Не исках да се карам с него.

— Не толкова лъжа, колкото се опитвам да запазя мира.

— Тогава вероятно трябва да си вървиш.

Хвърлих поглед към таблото за съобщения, което беше окачил на стената. Беше от тъмен корк и имаше сребристи пинчета, но на него имаше закачена само една бележка. Приближих се и разпознах почерка. Беше сметката, която му представих преди две седмици. Онази, която бях написала върху касова бележка от „Мачо Тако“. Онази, която гласеше, че господин Рейес Фароу дължи на „Разследвания Дейвидсън“ един милион. С лихва. Беше я запазил. Тази абсурдна сметка.