Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

Светът беше забавил ход, но зрението ми все още беше замъглено, позата ми все още беше извита така, че да направи трудно откриването на Чибо в списъка с контактите. По скалата от едно до за-бога-това-е-трудно, бих му дала дванадесет. Скролнах до нещо, което приличаше на Ч-тата и най-накрая открих името му. После, опитвайки да избърша очите си в остатъците от блузата, аз натиснах номера му, пуснах телефона върху дъските на прелеза и се завъртях, докато не го чух да вдига.

— Чарли? — каза той, когато най-накрая заех позиция. — Отново ли ме набра с дупе?

Гласът му накара да ме залее вълна от облекчение.

— Чичо Боб — казах аз, гласът ми бе накъсан и слаб.

— Чарли, къде си? — Сега той беше нащрек, но започнах да плача.

Отпуснах глава върху металната релса и казах:

— Имам нужда… — Гласът ми секна и ми отне секунда, за да се съвзема. — Имам нужда да дойдеш да ме вземеш.

— На път съм. Къде си, тиквичке?

— При моста — казах, дъхът заседна в гърдите ми. — Но само ти, става ли? Само ти ела.

Фейт ме потупа по косата, докато се опитвах да остана в съзнание, изпаренията от горивото ме правеха още по-замаяна.

— Ранена ли си? — попита той и във фона чух как двигателят му се събужда за живот.

— Убих човек — отговорих, точно преди да пропадна в мрака.

През следващите двадесет минути се събуждах на странни интервали. Това трябва да беше най-малко използвания път в Ню Мексико. Можех да виждам през дъските, но единствената кола, която видях да минава под мен, бе избеляло червено Пинто с кафез за птици върху тавана. Другите пъти се събуждах от звука на щурци или птичи криле, които се размахваха над мен.

— Чарли, говори с мен!

Примигнах, опитвайки се да прочистя главата си. Чичо Боб беше все още на телефона, крещейки насреща ми.

— Добре.

— Обадих се да пратят патрулка.

Срам ме погълна толкова бързо, колкото и пламъците. Панталоните ми бяха смъкнати. Само за това можех да мисля. Панталоните ми бяха смъкнати.

— Само ти — казах отново, умолявайки го.

— Аз ще пристигна пръв. Каквото и да се е случило, ще се справим с него заедно. Но трябва да знам, трябва ли да се обадя на линейка?

— Не. Добре съм.

— Почти стигнах. Мога да видя моста. Можеш ли да видиш фаровете ми?

Претърколих се и едва не извиках от болка.

— Да — казах аз.

— Какво? Чарли, къде си?

Трябваше да изтърпя още едно претъркулване, за да се докопам обратно до телефона.

— Тук съм. Мога да видя фаровете ти.

— Черен джип GMC — каза той, спомняйки си по-ранната ми среща със същия автомобил. — Къде си? — Той спря и вече тичаше.

— На моста съм.

Следващата му дума бе само шепот.

— Чарли — каза той. Отне му момент, но стъпките му прозвучаха отново.

И срамът ме погълна отново. Фейт се бе върнала на поста си върху перилата, докато чичо Боб се втурваше към мен с изваден пистолет. Първо провери пулса на Тайдуел. Не намирайки такъв, той прибра пистолета си и коленичи до мен.

— Боже мой, скъпа, какво е направил той?

— Беше много ядосан.

Той се забори с връзките. Светлини блеснаха в далечината. Патрулката идваше.

— Моля те, побързай — казах аз, ужасена.

— Готово. — Той дръпна металните кабели от китките ми и ми помогна да се изправя, за да мога да си вдигна панталона. Трябваше да ми помогне и за това, внимателно вдигайки бикините ми на мястото им, после и дънките, докато горещи сълзи на унижение се стичаха по бузите ми. — Гърбът ти — каза той, но поклатих глава.

— Рамото ме боли повече.

— Защо миришеш на бензин? — Но видя горелката почти в същия момент, в който го каза. Едно ахване се откъсна от него, когато осъзна какво вижда.

— Извадено е. Можеш ли да го оправиш?

— Какво? Не, скъпа.

— Моля те — казах, докато полицейската кола спираше до джипа на чичо Боб. — Веднъж те видях да го правиш за онова ченге. Знам, че знаеш как.

— Миличка, нямаш представа какви щети са нанесени.

— Моля те.

— Добре, облегни се на парапета.

— Детектив? — каза патрулния изпод нас. Не го познавах.

— Тук горе, полицай. Искам да извикаш съдебния лекар, както и няколко от най-близките ти приятели.

— Да, сър — каза той. Спря фенерчето си върху мен. — Трябва ли да повикам линейка?

— Ще имаме нужда от една, да, след като съдебният лекар дойде.

— Ами за нея?

— Не — прошепнах му аз. — Добре съм. Само искам да си отида у дома.

— Добре сме. Ако само доведеш съдебния лекар.

— Да, сър.

— Готова ли си? — попита ме той.

— Да.

— Добре, ще го направим леко и бавно. Само се отпусни.