Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

А после го имаше и огъня, който аз погълнах. Който абсорбирах. В който се окъпах. Който вдишах и погълнах.

Бях дракон. Силен. Здрав. Смъртоносен.

И все пак копелето се бе опитало да ме изнасили.

Трябваше да призная, че това беше малко трудно за пренебрегване, дори и в сънищата ми. Но го усетих там, носещ се в сенките. Рейес. Наблюдавайки ме дори в развълнуваната реалност на безсъзнателния ми ум.

Когато отворих очи, погледът му не беше трепнал. И нямаше начин косата ми да изглежда добре. Но имаше и още. Можех да видя мрака, който го заобикаляше. Извиваше се като зараждаща се буря, нарастваща и кипяща. Но в центъра й, където седеше Рейес, гореше син огън, който ближеше кожата му като усукани небесносини змии.

— Не трябва да ме гледаш от това място — каза той.

Опитах се да седна, но не успях съвсем да го постигна.

— От кое място?

— От реалността, в която се намираш сега. Ще видиш неща, които вероятно не трябва.

— Как така съм в друга реалност? Аз съм си тук.

— Ти си портал. Можеш да бъдеш в която реалност си избереш по всяко време и при това да бъдеш в две различни по едно и също време. Сега трябва да я напуснеш.

— Тази нощ погълнах огън.

— Да, можеш да правиш това — каза той. Той отпусна главата си обратно върху стената. — А аз съм създаден от огън.

Сега можех да видя това. От мрак и огън.

— Така ли ще ме убиеш? — попита той.

Внезапна изненада се стрелна през мен.

— Ще ме погълнеш ли? — продължи той. — Да изгасиш огъня ми като го вдишаш? Да ме задушиш?

— Никога не бих те убила. Защо изобщо го казваш?

Тъжна усмивка се прокрадна по невероятно красивото му лице.

— Казах ти много отдавна, че ти ще причиниш смъртта ми. Със сигурност досега си го разбрала.

Той знаеше ли за предзнаменованието на Ракетата?

Обмислях да го попитам, но друго движение привлече вниманието ми към една жена, стояща до мен. Руса. Мръсна. Но стояща. Не свита на кълбо или люшкаща се напред-назад. Беше красива. Афроамериканка с дълга коса, изрусена така, че да пасва на Белите пясъци 21 21 White Sands — национален парк в Ню Мексико — Б.пр. . Тя ми се усмихна, а още една застана до нея. После още една и още една, докато всичките жертви на Саул Усери не застанаха до леглото ми. Заобиколиха ме, хубавите им лица бяха изпълнени с топлина.

Почувствах се зле задето първото им впечатление за мен бе като за трепереща купчина от рани.

Една от тях пристъпи по-близо. Афроамериканката, която се усмихваше. Можех да видя олющената червена боя на върха на ноктите й. После почувствах нещо. Нея. Същността й. Тя пристъпи напред и премина и в този миг видях брат й да я пръска с маркуч с вода пред момчето, което беше харесвала в началното училище. Видях тортата за шестнадесетия й рожден ден и ментово зелената рокля, която бе носила на бала, който родителите й бяха организирали в нейна чест. Видях раждането на първото й дете. Момченце на име Руди. И видях благодарността й за онова, което бях сторила. Бях заловила мъжа, който й бе отнел всичко това и тя беше благодарна.

И Рене, името й беше Рене, ми остави нещо на раздяла. Както и следващата.

Премигах през замайването, което все още усещах, и гледах. Друга жена пристъпи до мен, протегна крак и скочи, сякаш вървеше по ръба на трамплин за скачане във вода. Тя пропадна през мен, името й беше Блеър и видях боядисаните й с възли тениски по време на летен лагер, как язди кон във фермата на дядо си и целува момче на име Харолд под пейките по време на футболен мач.

Следваща по ред дойде жена на име Синтия. Тя печеше ябълкови пайове за майка си, когато била малка, но след като баща й ги изоставил се захванала с наркотици. Лиса имала костенурка на име Леонардо и мечтаела да бъде нинджа. Емили била родена със слаба форма на аутизъм. Въпреки препятствията, които животът поставял пред нея, тя бе стигнала до колежа. Майка й бе плакала през първия й ден там. Беше плакала повече на тридесетия ден, когато Емили си била забравила ключа за стаята и един мил човек от поддръжката на име Саул й отворил вратата.

Лашон. Вики. Кристен. Делорес.

Вдишвах техния дар и той преминаваше през мен като приливна вълна.

Морийн. Мей. Бетани. Една по една, отново и отново, докато накрая само Фейт стоеше до мен.

Техният дар беше сила. Даваха ми всичко, което им беше останало, всичката сила и енергия, които можеха да създадат, за да се излекувам, те ми я оставяха. Преминаваше през мен, затопляща и възстановяваща.

Когато всички, с изключение на Фейт, бяха преминали отвъд, Рейес се изправи и отиде в банята. Фейт ме потупа по косата, после се мушна обратно под леглото ми, не желаейки все още да последва другите. Чух течаща вода, усетих ръцете му, когато ме вдигна, гърдите му, докато ме носеше. Той нежно свали дрехите ми. Имах някои слаби изгаряния, но те не можеха да се сравнят с гърба и с наранения ми крак. Когато бях напълно съблечена, той отново ме вдигна и ме положи във водата.