Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

— Ами, не знам как да ти го кажа, тиквичке — каза татко, прехвърляйки тежестта си от единия на другия крак, — но Рейес Фароу купи и това място с уговорката, че офисите горе ще са твои. Чудех се за тази последна част. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Не. И какво? — Гласът ми се повиши с октава. — Продал си „Каламити“?

— Трябваше да уредим детайлите вчера, но той каза, че има болен приятел, за когото трябва да се грижи, така че ще го направим утре.

— Не разбирам.

— Пенсионирам се. А след онова, което ми плати той, мога да го направя много спокойно. Реших да попътувам. — Погледът му се сведе към пода. — Сам.

— Само мъжа и неговите мисли, а? Ами старата досада?

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа по този начин, но с майка ти се разделяме. — Когато стиснах устни, той се поправи: — Мащеха. Просто сме… Отправяме се в различни посоки.

— Не знам какво да кажа, татко. „Ура“ просто не звучи правилно. — И си беше така. Той я обичаше. Или поне някога беше така. Не можех да не се зачудя до каква степен Чарли беше намесена в това решение.

Сведох поглед към документа в ръцете си. Огледах бара. Офисите ми горе. Просто не знаех какво да кажа.

— Е, мисля, че по едни начоси са в реда на нещата — каза чичо Боб, все още мислейки за корема си вместо за новооткритата ми…

Чакай. Какво, да му се не знае, щях да правя с изоставена лудница?

— Ще обсъдим това, както и други неща по-късно — додаде Чибо, заплахата беше почти кристално ясна. Той отново ме стрелна със суровия си поглед и трябваше да прибягна до прокашляне иззад свит юмрук.

Когато едната част от стаята притихна и изгаряща топлина се промъкна към мен, аз се обърнах, за да видя моя мъж да носи две чинии от кухнята. Той се усмихна и остави две чинии с начоси пред бандата ми.

— Заповядайте — каза той, разкривайки убийствена усмивка, когато агент Карсън само се взираше в него. Кой можеше да я вини?

— Господин Дейвидсън — каза той, поздравявайки татко, преди да се наведе през бара, за да подаде на чичо Боб допълнителни салфетки. Устата му се допря до ухото ми. — Можеш ли да си вземеш почивка? — Той носеше готварска престилка. Това беше най-сладкото нещо, което бях виждала в живота си и си паднах по него още малко.

— Доколкото чух, ти си шефът, така че ти ми кажи. — Вдигнах документа. — Какво е това?

Той сведе глава, сякаш засрамен. Рейес Фароу беше засрамен? Невероятно.

— Твоя е — каза той, играейки си с малко късче хартия ръка. — Знам колко е важен за теб Ракетата, така че си помислих да я купя. Да съм сигурен, че градът няма да реши да я събори или нещо подобно. Ще трябва да пооправим малко външната част, за да не те закача градът, но вътрешността е изцяло на Ракетата.

За втори път този ден, бях останала без думи. После си спомних за допълнителните постройки.

— Забелязах, че си срутил къщата на Донован.

Той вдигна погледа си, докато не срещна моя.

— Той е жив, защото напусна града. Къщата му избра да остане. Плати си цента.

Засмях се.

— Честно е. И си купил бара на татко? — Потресът ми се процеди във всяка дума.

— Мда, колкото до това — каза той предпазливо, — ще те таксувам добри пари за онези офиси. Това си е първокласен имот. И има някои закъснели сметки, които ще трябва да бъдат уредени.

— Рейес, не знам какво да кажа. Купувал ли си още нещо, за което трябва да знам?

— Не съм. Но ти харчеше пари, сякаш ще им мине модата.

— Какво? Какво друго съм купила?

— Живееш в него.

— Купил си апартамента ми?

— Не, ти купи апартамента си. Е, всъщност цялата сграда.

— Имам жилищна сграда? — След минута върнах поглед върху него. — Ще ти вдигна наема.

Вратата на кухнята се отвори със замах. Обърнахме се, за да видим един от младшите готвачи да се подава от нея.

— Ъм, Рейес? — каза нервно той. — Може би ще искаш да… Имам предвид, че има нещо… — Той посочи към кухнята.

— Идвам — каза Рейес… после отново ме погледна. — Трябва да се връщам на работа, преди да съм запалил мястото.

Кимнах.

— Просто не знам какво да кажа.

Той скъси разстоянието помежду ни, топлината му се извиваше около мен като нагорещена до червено панделка, и прошепна в ухото ми.

— Кажи „да“.

Той се обърна и се отдалечи. Гледах го. Беше абсурдно сладък в тази дълга престилка. Толкова добре обрамчваше задника му.

— Чакай — извиках, — имаш ли Ферари?

Той ми метна порочна усмивка през рамо. Мили боже, бих се съгласила с всичко, което поиска този мъж, освен ако не поиска анален секс. Трябва да тегля чертата някъде. И като стана дума, на какво да кажа „да“? Преповторих разговора ни и не открих нищо. Очевидно пропусках нещо. Често ми се случваше. Пуст синдром за дефицит на вниманието.