Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

— Затова реших, че щом не мога да убия нея, ще убия теб. Никой не би направил тази връзка.

Щяха да го направят, когато извадеха луминола 20 20 Луминолът е химикал, който взаимодейства с хемоглобина, намиращ се в кръвта, и блести зеленикавосиньо при контакт с нея. Луминолът се използва от криминалистите за откриване на следи от кръв, невидими с невъоръжено око. — Б.пр. . И очевидно забравяше частта, в която атакува асистентката ми в стая, пълна с цивилни полицаи. Защо никой не си спомняше за това?

Стиснах очи, за да спра въртенето, и се концентрирах, но Ейнджъл не се появи. Винаги се появяваше, когато имах нужда от него. Просто не можех да се фокусирам, не можех да си подредя мислите. Връхлитаха ме твърде бързо и бяха накъсани, разтрошени и на части.

— Защо беше на онзи мост? — попита той. — Откъде знаеше за него?

Той погледна назад към мен, но беше обгърнат от тъмнина. Виждах аурата му. И преди бях зървала аурата на хората, но това беше различно. Тази на Марв беше мрачна. Зла. Чисто и просто аурата му беше зла. Обгръщаше го, поглъщаше го. Той не изпитваше угризения за нищо, което бе направил, за да постигне желаното.

Ако нищо друго не излезеше от това, поне бях спасила живота на една жена. Той беше решил да убие жена си заради парите от застраховката. Трябва да е особен вид задник, за да направи нещо такова. Да е способен да убеди една жена, че я обича, да убеди семейството й, че я обича, че е любящ и отдаден съпруг, а през цялото време в ума си е планирал смъртта й. Ако само можеше да си го държи в гащите, Валъри Тайдуел никога нямаше да ми се обади.

— Едно мъртво момиче ми го каза — казах, най-накрая отговаряйки на въпроса му, — само дето не беше мъртва.

— Ти ще бъдеш. Само това има значение.

Не можех повече да понасям въртенето. Болката, стрелкаща се през рамото, ребрата и ханша ми и имах ужасяващото усещане, че кракът ми бе счупен. Ако не беше, щеше да има много да обяснява. Да ме съсипва от болка за няма нищо не беше приемливо. Но въртенето беше най-зле.

Марв пое по неравен път и паркира джипа, хубаво раздрусвайки изваденото ми рамо.

— Какво ми даде? — попитах го аз.

— GMC сандвич. — Той се обърна назад и ме изгледа злобно. — Как смееш да се месиш в нещо, което не е твоя работа.

— Това ми е работата — казах, но той не ме чу. Излезе, отвори вратата ми и ме издърпа за краката, докато не паднах в прахоляка. Главата ми се удари в рамката по пътя надолу и Барбара изпищя в протест. И аз я последвах.

Опитах се да се концентрирам върху заобикалящото ме, но беше трудно, когато това заобикалящото беше част от карнавална въртележка. Единственото, което привлече погледа ми, беше мостът. Старият, разнебитен железопътен мост, който вече не се използваше.

— Чака те гадно падане — каза той, опитвайки се да звучи остроумно. — Но причината за смъртта вероятно ще бъде удушаване.

Той хвана ръката ми — не извадената, слава богу — и ме задърпа нагоре по склона. После ме блъсна през едната релса и през дървените летви на моста, докато не застана над магистралата. Не беше чак толкова високо. Падането вероятно нямаше да ме убие. Само щеше много да ме нарани. Той беше такъв идиот. Изгубих всякакво уважение към него.

— Не се тревожи — каза той, — няма да си ми първата.

Беше убивал и преди. Това изобщо не беше успокоително.

— Най-добрият ми приятел умря на този мост. Всички помислиха, че е инцидент. Невероятно е на какво биха повярвали хората. Случайно е паднал, когато се е задал камион? Идиоти.

Най-добрият му приятел. Имаше странни разбирания за приятелството.

Бутна ме по корем и ме възседна. Следващото, което чух, беше разкъсване. Той разкъса гърба на блузата ми и студеният нощен въздух докосна кожата ми. После се пресегна отпред и разкопча дънките ми. Свали ципа им. Смъкна ги, заедно с бельото ми, до глезените.

Когато чух да разкопчава колана си, стиснах очи и се опитах отново да се концентрирам. Опитах се да призова Ейнджъл. Но преди да се замисля прекалено силно, изплющяване разкъса въздуха, когато кожа и метал се завиха в гърба ми. Ахнах от паренето. Ахнах отново, когато коланът се сблъска със задника и бедрата ми. Удряше ме с катарамата, острият метал разрязваше кожата ми. Отново и отново. Не можех да се спра. Извиках, но това изглежда само засили разпалеността му. Удоволствието му от жестокостта. Единствената ми утеха беше, че при всеки удар оставаха веществени доказателства. Но това не помагаше, когато металът разкъсваше кожата ми. Тялото ми се гърчеше с всеки удар. Спазъм ме разтърсваше всеки път, когато удареше металът. Стиснах зъби, опитах се да дишам през болката.