Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

— Това — казах му аз, сочейки под празното легло — е малък ураган, който се казва Фейт.

Той застина, а емоциите му не се промениха. Беше доста материал за осмисляне. Вероятно трябваше да го предупредя за цялото нещо с мъртвите хора. Опитвайки се да си го представя от гледната точка на Уайът, погледнах под леглото. Единственото нещо, което щеше да види, бяха червените прашки, които изгубих преди няколко седмици, и опаковка от шоколадов десерт.

— Съжалявам — казах му аз. — Забравих да спомена, че виждам умрели хора.

Той кимна. Тъй като адреналинът му не скочи от изненада, явно беше чул слуховете. Не онези, където виждам мъртъвци, а онези, които бях откачена пишман ясновидка, която си мисли , че вижда мъртъвци. Поне не беше пълна изненада.

Истинската изненада щеше да дойде по-късно. Фейт го видя. Видя белезите на лицето му. Погледна го в очите. Миг по-късно, тя беше пред нас.

Отдръпнах се назад и с ръка на рамото му окуражих Уайът да остане. Фейт балансира на пръсти, сви се пред нас, но поне излезе изпод леглото.

— Тя ме доведе при теб, Уайът — казах аз, докато погледът му проследяваше всяка сянка, всяка прашинка във въздуха, опитвайки се да види онова, което очите му просто не можеха да възприемат.

Фейт тръгна приведена към нас, сантиметър след сантиметър, докато накрая можеше да се пресегне и да докосне лицето му.

Изписах със знаци заради нея.

— Името му е Уайът.

Тя не погледна директно към мен, но кимна. Това беше първата комуникация, която получавах от нея. Сега вече имахме напредък. Тя се пресегна и докосна лицето му.

— Тя те разпознава.

Когато пръстите й докоснаха лицето му, той се дръпна.

— Просто стой неподвижно — казах аз, окуражавайки го със стабилна ръка. — Тя докосва лицето ти. Белезите ти.

Той прехапа устна и бързо се овладя, когато тя прекара пръсти по челюстта му, по брадичката и по устата му. Последното мило лице, което беше видяла, беше неговото.

— Мисля, че тя иска да те види, да знае, че си добре.

Отново изписах с ръце, но използвах и гласа си, за да знаят и другите двама какво казвах. Тя вече можеше да чува. Не това беше проблемът. Проблемът бе в това, че не знаеше че говорим на английски.

— Името ти Фейт ли е? — попитах аз.

Тя вдигна рамо към бузата си срамежливо и кимна. После вдигна показалец, съвсем малко, и посочи Уайът.

— Моят приятел — каза тя, знаците й бяха почти шепот на ръцете й.

Сълзи избиха от очите ми толкова бързо, че не успях да ги спра.

— Да — казах аз, потупвайки рамото на Уайът. — Той е твоят приятел.

И бентът се пропука. Раменете на Уайът се разтресоха, докато се опитваше да възпре напиращите емоции. Той покри с пръсти очите си, а Джема коленичи до него.

— Всичко е наред, скъпи — каза тя, разтривайки гърба му.

Без да маха ръката си, Уайът каза:

— Можеш ли да й кажеш колко съжалявам, че я предадох?

Не бях съгласна, но кимнах и й предадох съобщението му.

— Предал? — попита тя, малките й пръстчета се плъзгаха по дланта й. — Той се опита да ме спаси.

— Знам, но той има чувството, че те е предал. Сякаш си умряла заради него.

Тя потупа бузата му с лявата си ръка и изписа с дясната.

— Той греши. Умрях заради господин У.

Най-накрая получих име. Или инициал, който отговаряше на името Усери. И бяхме прави. Не че съм се съмнявала, но потвърждението винаги е хубаво.

— Мислех за лицето му — продължи тя. — Лицето му ме кара да се чувствам щастлива.

— Тя каза, че грешиш — казах на Уайът. — Не си я предал. И лицето ти я прави щастлива.

Той кимна. Само това можеше да направи.

— Помниш ли какво се случи?

Но я изгубих. Артемида беше пропълзяла покрай мен и сложи нос върху крака на Фейт. Тя се засмя и се наведе да я погали.

— Харесвам кучета — каза тя.

Артемида попиваше вниманието като суха гъба, хвърлена в плувен басейн. Малката й опашка се размърда и тя се претърколи по корем, избутвайки ме от пътя си с дупето си. Това беше благодарността, която получавах.

Днес бяхме отбелязали голям напредък. Гигантски. Да се надяваме, че щях да поговоря с нея повече, да я убедя да премине отвъд, да бъде със семейството си.

Жените не си отидоха, но се бяха променили. Бяха се успокоили, бяха не толкова блуждаещи, не толкова обезумели. Но все още се взираха в нищото, погледите им бяха пусти, сякаш изгубени. Не знаех как да им помогна. А наистина исках да им помогна. Все още имаше време, преди Рейес да приключи работа. Дори само мисълта за това изглеждаше чужда. Рейес да работи. Да изкарва пари. Да оцелява в моя свят. Да е истински.