Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

— Госпожице Дейвидсън, това ни най-малко не би ме изненадало. Той беше боклук. Веднъж заплаши родителите ми, защото не му дадоха пари за някаква негова вятърничава схема. Винаги се забъркваше от една измама в друга.

— Минало време?

— Ами, все още е така, само дето сега не прави кой знае какво. В старчески дом е. Получи удар или нещо такова преди време.

Записах информацията, после попитах:

— Може ли да предадеш на агент Карсън да ми се обади, ако я видиш? Не мога да се свържа с нея.

— Заради обхвата там. Ще отида и ще й кажа. — Беше толкова облекчен да знае кой е вероятният убиец, а аз бях облекчена заради него.

— Много благодаря — казах.

— Не, госпожо, аз благодаря. Получих бележката ви.

Прочистих гърло.

— Ъм, бележката ми?

— Всичко е наред. Знам, че тя беше тук и знам, че вече я няма. — Дъхът секна в гърдите му и той опита отново. — Там ще направя градина за онези момичета. Нещо, от което тя би се гордяла.

Проклятие. Трябва да ме беше видял да оставям бележката в пикапа му.

— Благодаря — казах.

— За мен ще бъде удоволствие.

Затворих, когато чичо Боб зяпна насреща ми.

— Да не би току-що да разрешихме това?

Усмихнах се на групата.

— Мисля, че да.

Джема грейна.

— Мога да видя примамливостта, сестричке. — Тя ме прегърна набързо. — Някак си е опияняващо.

— Да, така е. И дори още повече, когато разрешаваш случаи докато си опиянен.

— Трябва да оплескаш всичко.

— Така е — казах, когато ме прегърна отново. — Наистина трябва.

Старческият дом миришеше като ферментирала комбинация между белина и урина. Миризмата опари носа ми, докато отивах към бюрото на сестрите. Не искахме всички да се събираме в дома, затова отидохме само аз, Уайът и чичо Боб. Сестрата зад бюрото беше заета с документацията, но вдигна поглед, когато видя униформата на Уайът.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Аз заговорих първа.

— Търсим Саул Усери.

— О, от семейството ли сте?

— Тук сме по официални дела — каза чичо Боб, тонът му бе прекалено остър, за да спори тя с него.

— Той е в стая 204. Надолу по коридора, втората врата вдясно.

— Благодаря — каза той.

Влязохме, точно когато млада сестра го слагаше обратно в леглото. Саул беше висок колкото мен, с широко чело и малки очички. Дундестото му лице вероятно не разкриваше възрастта му толкова, колкото ако беше по-слаб. Изглеждаше като герой от роман на Дж. Р. Р. Толкин.

Сестрата ни намигна.

— Тук сте, за да видите този мошеник? — попита тя, подпъхвайки чаршафите около него.

— Определено е така — казах аз, опитвайки се да задържа отвращението да не проличи в гласа ми.

— Господин Усери е страшен. Винаги пуска майтапи. И харесва блондинки, ако знаете какво имам предвид.

За съжаление имах.

— Не ви липсват, нали?

— Какви?

— Блондинки?

Тя се изкикоти.

— Не и доколкото знам. Ако някога се случи, ще знам къде да ги търся, нали, Саул?

И представа си нямаше.

Не можах да не забележа, как очите на мошеника се спряха на значката на Уайът. Изглеждаше притеснен. Не можех да си представя защо.

— Добре, е, ще ви оставям насаме — каза тя. — Не им създавай проблеми.

Убийствена усмивка озари лицето й, докато излизаше. Дори с работа като нейната, тя успяваше да поддържа духа си бодър и да се радва на деня. Или това, или беше на нещо наистина добро.

— Здрасти, Саул — казах аз, заставайки до леглото му.

— О, боже мой — каза изненадано Уайът, — интервюирах го през 2004 г. Не направих връзката. Той работеше по поддръжката в Университета на Ню Мексико, когато беше изчезнала ученичка.

— Имаш предвид, че е работил там, когато е изчезнало още едно момиче?

— Определено.

— Случайно не е била руса, нали?

Той кимна.

— О-о — казах му аз. — Втори страйк. Чувам, че ти харесва да убиваш малки момиченца.

— Не, не — каза той, клатейки глава и мятайки се напред-назад, играейки ролята на слабоумен до краен предел. Усетих лъжата да се носи на вълни от него. Тогава защо беше тук? Покрив над главата? Храна в стомаха? Всичко това шарада ли беше?

Чичо Боб беше на телефона с капитана.

— Да, имаме някои доста солидни доказателства, но ще трябва да изградим добре следствието, ако искаме да приключим с това. — Той погледна обратно към Саул. — Той никога няма да види вътрешността на затворническа килия, но поне семействата на тези жени ще получат някакъв финал.

Наведох се към Саул, изчаках докато погледът му срещне моя и казах: