Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

— Предпочитам да изгоря, благодаря. — Големи думи от някой толкова изплашен, тя беше на път да се напишка, но да му доставя удоволствието да види ужаса ми, беше повече от онова, което можех да понеса в момента. Разбира се, щом това огнено връхче оставеше чудна следа по кожата ми, вероятно щях да си променя мнението.

— Много жалко. — Той остави горелката. Пламъкът угасна щом той пусна копчето. После се изправи отново, взе още нещо и се върна обратно. — Можеше да поживееш още час или два.

Той хвана с две ръце червена пластмасова туба с гориво и я разклати, окъпвайки ме с леденостудената течност. Иронично, след като щеше да ме изгори жива. Проклятие. Николет не каза нищо за изгаряне. Свих се на топка и се опитах да предпазя лицето си, да попреча да ми влезе в очите. Пареше, когато попадна върху разкъсаната плът на гърба и дупето ми, а аз изпищях през стиснати зъби и затворена уста.

Той остави тубата с гориво и отново взе горелката. Запали я с едно натискане на бутона. Пристъпи по-близо. Коленичи.

Странно, винаги се бях чудила какво би било да изгориш до смърт. Бях виждала хора да се подпалват по телевизията. Това ме ужасяваше. Дали съжаляваха щом огънят пламнеше?

Исках да се извиня на Фейт, но ръцете ми все още бяха вързани на гърба. Нямах представа какво бе използвал, но не можех да се измъкна.

Горелката пламна по-близо и очите на Фейт се разширяваха, докато не я видях през море от огън, когато избухнах в пламъци.

Не.

Това нямаше да се случи.

Все още имах да върша много неща.

Събрах и малкото си сила, оставих я да се завихри и да нарасне в мен, после я изпратих да погълне горещината като дракон. Абсорбирах огъня, вдишах го, наслаждавайки се докато се пропиваше във всеки сантиметър от тялото ми. Колкото бързо пламна огънят, той изгасна още по-бързо. Помислих си дали да не почакам реакцията на Тайдуел, за да видя дали изражението му ще бъде по-скоро изненадано или убийствено разгневено. Но реших докато съм тук да довърша започнатото. Протегнах се отнякъде дълбоко в себе си, хванах главата му от двете страни и завъртях. Вратът му се счупи, преди още да осъзнае, че съм изгасила огъня, и падна тежко, лицето му се блъсна в релсите и отскочи, докато не се отпусна безжизнено като безжизнена купчинка от плът и кръв.

Това значеше, че бях убила двама човека. Двама мъже, които изпратих в ада. Бащата на Рейес щеше да се гордее.

Фейт се хвърли напред и обви малките си ръчички около врата ми. Почти се засмях, но моето аз от плът и кръв се беше върнало и болката бе проникнала във всяко кътче на тялото ми. И панталоните ми бяха смъкнати.

Но сърцето ми туптеше. Кръвта ми пулсираше. Нямаше съмнение, бях жива. После вечерта ме застигна. Никога не съм била толкова близо до смъртта — е, до себе си — преди. Очите ми запариха от емоциите и от горивото и зарових лице в зацапаната, кална коса на Фейт. Но все още бях вързана и връзките се впиваха в китките ми. Ако не знаех по-добре, щях да се закълна, че беше използвал някакъв стоманен кабел. Така че си лежах там, полугола и вързана. Можех да строша човешки врат, но не можех да се развържа.

Не смеех да призова Ейнджъл, ако това изобщо беше възможно. Винаги искаше да ме види гола, но не и така. Да ме види така щеше да го разтревожи за дълго време. И не исках да призовавам и Рейес. Дори не знаех дали мога. Със сигурност не исках Куки или Джема тук. Никога нямаше да го превъзмогнат. Не, единственият, който можех да оставя да ме види така, беше чичо Боб. Бяхме се разбрали и той можеше да живее, виждайки ме така, по начин, по който другите нямаше да могат. Той разбираше опасностите на работата. Живееше с това знание всеки ден.

Усетих телефона в предния ми джоб, повече от малко шокирана, че Тайдуел не го беше взел. С Фейт, висяща на врата ми, завъртях вързаните си ръце, изпъвайки едната си ръка напречно на гърба като акробат, докато успях да го стигна. Изваденото ми рамо изпротестира. Болка се стрелна през мен, докато едва не извиках, но сключих палец и показалец върху телефона и дръпнах. Хвърляйки поглед през ханша си, едва можех да виждам от Опасност и Уил. Хванах го внимателно с треперещи ръце, изплашена да не го изтърва през дъските на прелеза върху пътя долу. После извих глава, докато можех да видя екрана. Беше пукнат, но телефонът изглежда все още работеше. Фейт седна назад, балансирайки на пръстите на краката си, както обичаше да прави, и задържа ръка върху главата ми, сякаш да ми каже, че беше тук.