Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

В крясъците не се различаваха думи — чуваше се приглушено, — но се усещаше известно напрежение, което ми подсказа, че ще е по-добре да ида да проверя, преди да сляза долу. Потърсих очилата си, огледах се в цял ръст в огледалото на Хедър, за да се уверя, че косата ми не е застанала по смешен начин и поех към източното крило.

— Държиш се като бебе — чу се гласът на Бранди от стаята на Тео.

Стигнах до вратата точно навреме, за да чуя отговора:

— Не, не е така. Ти искаше пространство, нали така? Сама го каза. Пространство. Е, точно това получаваш — заяви той, като през цялото време вадеше дрехи от гардероба и ги струпваше в отворения си куфар.

Лоша работа.

— О, разбирам — заяви Бранди, надвесена над него със скръстени ръце. Макар и намръщена, пак си оставаше най-готиното момиче на света. — Постъпваш благородно. Колко мило от твоя страна. Какъв кавалер.

— Благородно? — учуди се Тео и мушна зарядното на телефона си в ъгъла на куфара. — Моля те.

— Моля те — изимитира го Бранди. — Точно така. Припкай у дома. Ами Аспън, идиот такъв? Ще оставиш най-добрия си приятел в такъв момент?

В такъв момент означаваше, че все още се опитвам да преодолея смъртта на Хедър. В действителност преживявах трудно по-скоро начина, по който леля Холи преживяваше смъртта на Хедър. Така да се каже, нямах никакво желание да бъда близо до леля Холи, докато тя преминаваше през гневно-депресивния-пиянски и така нататък период.

Точно така беше, честно, но Бранди не преставаше да твърди, че вероятно съм по-тъжен, отколкото показвам, или имам проблеми, които трябва да превъзмогна. И тъй като нямаше начин да я убедя в противното, без да вляза в образа на коравосърдечен кретен, просто не си правех труда.

— Един от нас трябва да си тръгне — настоя Тео. — Аз определено нямам желание да прекарам остатъка от месеца в стая, съседна на твоята. Не и след вчера.

— Значи е редно аз да си тръгна — каза Бранди.

Напрегнах се. Тя не можеше да си иде. Не и след като най-сетне имах някакъв шанс.

— Ти? — учуди се Тео.

— Очевидно — отвърна Бранди. — Ти си най-добрият приятел, не аз. Той ме покани само защото съм ти гадже. Бях ти гадже.

Е, не е така.

Тео направи пауза, стиснал купчинка тениски в ръка.

— О, значи ти искаш да покажеш благородство.

— Боже, такова си бебе! — повтори Бранди. — Уф, отивам да си събера багажа.

В този момент тя се обърна към вратата, видя ме да стоя там и замръзна на място.

— Аспън — промълви.

Тео погледна сепнат към мен.

— О, здрасти, човече.

— Здрасти — отвърнах и за кратко просто се взирахме един в друг. Трябваше да измисля начин да изгладя нещата.

— Добре, ти избери — заговори Бранди, която по-бързо се окопити в неудобната ситуация. — В един часа има автобус за града. Кой от нас ще се качи в него?

— Никой — казах. — Стига, ще си сменя стаята с Тео, ако така ще е по-малко неловко. Но не си тръгвайте, става ли?

Те се спогледаха, беше един от онези безмълвни разговори, траещи едва две секунди, присъщи като че ли само на двойките. И на пресните бивши двойки, предполагам.

— Просто избери единия — каза Бранди, а тонът й изведнъж прозвуча уморено. — Няма да се обидим. Честно.

Лицето на Тео се изопна, личеше си, че ужасно ще се обиди ако избера Бранди да остане.

— Стига, хора — настоях аз и въздъхнах пресилено. — Не може ли поне да закусим? Да пийнем малко кафе и да поговорим за това? — нямаше да си говорим, разбира се, тъй като така щях да получа шанс да действам по моя си начин. Но имах нужда от време. Само няколко минутки, за да реша какво да правя.

Последва още един безмълвен разговор. След това Тео каза:

— Може, струва ми се.

Бранди кимна рязко и тръгна забързана, излезе от стаята, мина край мен и се запъти към долния етаж. Тео се загледа след нея с изкривено от болка лице. Болеше го от раздялата. Или от мисълта, че мога да избера Бранди и да го пратя да си ходи, при положение че най-сетне, след като ме беше молил години наред да дойде с мен, това лято се беше озовал в северната част на щата. Каквато и да беше причината, знаех, че трябва да се отърва от това чувство. Особено след като аз бях причинил цялата тази болка.

— Получи ли съобщенията ми? — тонът му беше още по-сърдит от обикновено. — Човече, как стана така, по дяволите? Просто ей така. Като гръм от ясно небе. Бам. Казах нещо, тя се разпали и после… просто приключи с мен. Завинаги.

Направих съчувствена физиономия.

— Ужасна история. Наистина.