Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

Наемаше кану, гребеше до средата на езерото, увиваше се с хавлиената си кърпа като пашкул и четеше. С часове. Сама, отделена от останалия свят.

Баба постави длан върху ръката ми и я стисна толкова силно, че почувствах ноктите й по кожата си.

— Добре — каза тя. — Идеално. Мисли си, че може да избяга от всичко и всички, нали? Мисли си, че няма да има последствия? Е…

Нямах представа за какво е всичко това, но нямах намерение да задавам въпроси. Не и по средата на шантавия ритуал. Засега попитах само:

— Онова с лодката ли?

— Онова с лодката — потвърди тя.

Затова се свързах с любовта на момичето към лодки и спокойното уединение, което й предоставяха. Съсредоточих енергията си там, където това чувство се сливаше с останалата част от вътрешния й свят.

— Добре — поощри ме баба отново. — Добра работа. Продължавай.

Продължавах, макар да беше много трудно да се свържа с момичето. Стиснах книгата по-силно и се съсредоточих още повече, опитах се да се абстрахирам от изостреното внимание, с което ме наблюдаваха баба и леля. Теглех.

Теглех.

Теглех.

Нещо поддаде — но не го чувствах по същия начин като последния път. С бившия собственик на фигурката на Батман се беше оказало лесно. Гладко като изтегляне на блокче от кула Дженга [6] Игра, в която целта на играчите е да се изваждат блокчета от предварително построена кула, без да я съборят. — Бел. ред. . Този път се налагаше да дърпам толкова силно, че почувствах как нещо се промъкна в мен . Усещах ехото от загубата на момичето в тялото си. Странно, особено предвид факта, че нещото, което бях взел, не беше много голямо.

Все пак съумях да го удържа. Успях да го тласна към огъня, където то надвисна — кълбото бе по-голямо от предишното, оранжево-жълто-лилаво на цвят с червени проблясъци по краищата.

Щом леля Холи се захвана с работата си, аз се подготвих за още по-силно замайване от предишния път. Логично беше, предвид огромните усилия, които кражбата изискваше.

Но обичайното усещане за махмурлук не се появи.

Странно.

Сведох поглед към книгата, която безобидно стоеше в ръцете ми. „Баскервилското куче“. В нея нямаше абсолютно нищо необичайно.

Леля Холи довърши магията си. Кълбото изчезна. Тя се обърна към баба и попита:

— Как е Скалата?

— Добре — отвърна баба, след като отпи глътка от чая си. — Здрава. Цепнатината, която се беше отворила, изчезна.

Докато тя говореше, пламъците на огъня отново станаха нормални. В нюанси на оранжево вместо синьо. Разгърнах книгата просто за да погледна; вътре имаше печат „Моето име е“ под който с идеални ръкописни букви беше изписано:

Лия Рамзи-Улф.

— Добре — отсече леля Холи. — Тогава ще си лягам.

Без дори да пожелае лека нощ , тя отключи вратата и си тръгна. Двамата с баба я гледахме как се оттегля.

Когато тишината помежду ни стана съвсем неловка, аз реших да изрека очевидното:

— Още е потисната.

Баба повдигна вежди.

— Можеш ли да я виниш? Минаха едва няколко месеца.

Кимнах. Знаех това. По дяволите, дори бях присъствал на погребението. Но двамата с Хедър не бяхме поддържали особено близки отношения. Виждахме се веднъж годишно. Най-много два пъти. Да, беше забавно да се мотаем наоколо и очевидно бях тъжен след смъртта й, но наистина ли е редно скръбта да трае толкова дълго?

— Хедър беше единствената й дъщеря — продължи баба съвсем тихо. — Знам, че нямаш представа какво е да изгубиш дете, надявам се никога да не узнаеш, но се опитай да й осигуриш пространството, което й е нужно, става ли?

Отново кимнах, макар че почти не бях виждал леля Холи, откакто с приятелите ми пристигнахме. Когато не беше в офиса си, тя излизаше от стаята си единствено за хранене. И то само понякога.

Разтрих врата си, който се беше сковал при мисълта за Хедър, погребението и леля Холи. Разговорите за странни неща винаги ми се отразяваха по този начин.

— И така — измърморих, основно заради голямото си желание да сменя темата.

— И така — гласът на баба прозвуча като ехо, но по-тихо и насмешливо от моя. Това ме накара да се поотпусна. — Тази вечер свърши добра работа, Аспън. Винаги се справяш, разбира се. Но силата ти е още по-голяма, отколкото при последната ни среща. Станал си и по-прецизен, а това подсказва нещо. Гордея се с теб.

Това беше доста по-лесна тема за разговор. Особено след като знаех, че е права. Наистина бях станал по-добър в достигането от предишното лято. Радвах се, че е забелязала.