Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

— Благодаря — казах. — А какви отношения имаш с Лия Рамзи-Улф?

— Лия? — учуди се баба и изведнъж стана подозрителна. Посочих към името, изписано на ръка в „Баскервилското куче“, за да види откъде го знам и изведнъж изражението й подсказа, че е разбрала. — А… Да. Ами…

— Няма спор, че очевидно не можете да я понасяте. И двете. Така че…?

Баба въздъхна и поклати глава.

— Нищо. Стари истории. Отдавнашни дрязги. Нищо, за което да се тревожиш.

Това звучеше интересно.

— Хайде. Кажи ми.

— Аспън — отсече баба и тонът й прозвуча рязко като този на леля Холи. — Зарежи тази история.

— Хубаво — отвърнах. Щом тя не искаше да ми каже, можех много лесно сам да проуча Лия Рамзи-Улф и да открия прословутите отговори.

— Точно така, хубаво — каза баба. — Не трябва ли да провериш дали твоите приятели не са се върнали вече?

Бранди и Тео. Почти бях забравил.

— Да — съгласих се. — Да, трябва.

Заобиколих я, минах през вратата, която леля Холи беше оставила отворена, и излязох в преддверието. Разпознах лъскавите сандали на Бранди сред обувките, строени спретнато до вратата. Но обувките на Тео не бяха там. Бърз поглед към стълбите ме увери, че нито една от лампите горе не свети. Хмм.

След това проверих телефона си — и ето ти на. Имах пет съобщения. Едно от Бранди, четири от Тео. Прочетох първо съобщението на Бранди:

Лягам си. До утре. Уфф, най-ужасният ден.

Най-ужасният ден? Потиснах широка усмивка и продължих към съобщенията от Тео.

Хмммм Бранди тъкмо скъса с мен???

Ще покарам.

Не ме чакай.

Дано никога не те зарежат, човече. Ужасно е.

Изключих телефона си, мушнах го обратно в джоба си и въздъхнах с облекчение. По-рано в закусвалнята, когато бях решил да проникна в съзнанието на Бранди, да отнема любовта й към Тео и да сложа край на глупаво сладката история нека-покажем-пред-всички-връзката-на-всички-времена, всъщност не бях обмислил нещата много и…

Е, добре, това до известна степен беше лъжа. Обмислях да ги разделя от месеци. Планирах различни начини, по които да го постигна, и планирах как ще подходя след това. Но все изникваше нещо. Мисълта за въпросите, които ще задават хората, мисълта за реакциите в училище. Всички тези глупости ме бяха възпирали, чудех се дали наистина трябва да предприемам нещо.

Но ето че по-рано тази вечер Тео беше откраднал от картофките ми — от моите картофки — и нахрани приятелката си, като озвучи сцената със звуци на самолет.

Бранди изглеждаше тотално засрамена, но също и тотално очарована, и изяде картофа. Беше го изяла и просто така взех, че преминах границата.

Без да помисля дори за миг, достигнах до Бранди и премахнах любовта й към Тео. Очевидно това беше довело до най-добрия завършек. Иначе казано — до раздяла.

— Аспън, миличък? — чух гласа на баба и направо подскочих. В този момент осъзнах, че стоя в преддверието и се хиля срещу телефона си като пълен кретен. — Всичко наред ли е?

— О, напълно — отговорих. — Всичко е страхотно.

Тъй като раздялата не означаваше само, че никога повече няма да чуя имитацията на звуци от самолет.

Означаваше също, че Бранди не е обвързана.

Февруари винаги е гаден. Това е научно доказан факт. Но помня, че тогава оцених онзи февруари като несъмнено най-лошия изобщо в историята на света. Имаше три причини за това.

Първата беше Хедър. Леля Холи се обади на татко, а след това татко съобщи на мама и мен. Имало й нещо на белите дробове. Някаква скоротечна болест, на която така и не открих името. Всички се прегръщаха, в което участвах и аз, и много се плака — в това вече не участвах.

Заминахме за северната част на щата за погребението и бяхме само аз, мама, татко, баба, леля Холи и няколко далечни роднини, които бяха пристигнали за разпръскването на прахта й. Никой от приятелите на Хедър не дойде, което донякъде ме изненада. От друга страна, Хедър беше невероятна зубрачка. Може просто да не е имала приятели.

Втората причина февруари да е отвратителен беше Бранди. Ужасно си падах по нея от поне две години, но така и не събрах кураж да я поканя на среща — и точно тогава, на десети февруари, я заварих да се натиска с Тео на предната веранда на едно парти. Бранди призна, че излизали от около седмица. Просто още не били казали на никого.

А ето и третата причина. Не успях да я предвидя въпреки способностите си.

Майка ми ни напусна на Свети Валентин. Избра точно този празник. Винаги ми беше казвала, че е просто ден, в който се подаряват картички, и всъщност не означава нищо, тъй че не би трябвало да ме е грижа, и все пак беше покъртително да седя в стаята си и да знам, че мама пътува с влак към Лонг Айлънд, а в същото време Бранди и Тео вероятно се гушкат на романтична среща в някоя закусвалня или кино, след като вече бяха двойка.